Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Искате ли да ви изпратя?

Всъщност ми се иска, но поклащам глава.

— Не, благодаря ви, ще се оправя.

Долу на кръстовището, където автобусът обърна, профучава кола на телевизионните новини с големи букви „WLBT—TV“ отстрани.

— Божке, надявам се да не е толкова лошо, колкото изглежда… — Но мъжът е изчезнал. Наоколо няма жива душа.

Изпитвам онова усещане, което казват, че човек има точно преди някой да го нападне в гръб. След две секунди чорапите ми се трият един в друг толкова бързо, че издават шум като от закопчаване на цип. Пред себе си виждам трима души, които вървят бързо като мен. И тримата хлътват по къщите и затварят вратите след себе си. Не искам да оставам сама и секунда повече. Минавам напряко между къщата на Мюл Кейто и задната стена на автосервиза, после през двора на Оуни Блак, препъвам се в една тръба в тъмното. Чувствам се като крадец. Виждам наведените глави, включените лампи в къщите, лампи, които по това време на нощта би трябвало да са изгасени. Каквото и да става, явно всички говорят за него или слушат за него. Накрая виждам пред себе си, че лампата в кухнята на Мини свети, задната врата е отворена, а мрежата против комари е затворена. Вратата изскърцва, когато я бутвам. Мини седи на масата с петте си деца: Лирой-младши, Шугър, Фелиша, Киндра и Бени. Лирой сигурно е на работа. Всички те са се втренчили в голямото радио, сложено по средата на масата. С мен влиза и вълна статично електричество.

— Какво е станало? — питам аз.

Мини намръщена върти копчето. След секунда оглеждам стаята: в тенджерката има вече повяхващо парче месо. На шкафа стои консервна кутия с отворен капак. В мивката има мръсни чинии. Това изобщо не прилича на кухнята на Мини.

— Какво е станало? — питам пак аз.

Тогава радиото хваща чисто станцията и гласът на водещия обявява:

— … близо десет години служител на Националната асоциация за развитие на чернокожите. От болницата още не са направили изявление, но се говори, че раните са…

— Кой? — питам аз.

Мини ме зяпва, сякаш ми е паднала главата.

— Медгар Евърс. Къде беше?

— Медгар Евърс? Какво се е случило? — запознах се с жена му Мърли Евърс миналата есен, когато дойде в нашата църква със семейството на Мери Боун. На врата си носеше елегантен шал в черно и червено. Помня как ме погледна в очите и се усмихна, като че ли много се радваше да се запознаем. Тук Медгар Евърс е истинска знаменитост, защото се издигна много в асоциацията.

— Сядай — казва Мини.

Аз сядам на един дървен стол. Всички се взират пребледнели в радиото. То е голямо колкото половин автомобилен двигател, дървено, с четири копчета. Дори Киндра мълчи, седнала в скута на Шугър.

— От Ку-клукс-клан са го застреляли. Пред дома му. Преди час.

Полазват ме тръпки.

— Къде живее?

— На „Гинес“ — отвръща Мини. — Откарали го в нашата болница.

— Да… видях — казвам аз и си мисля за автобуса. „Гинес“ е на няма и пет минути оттук с кола.

— … свидетели казват, че са видели един мъж, бял, който изскочил от храстите. Според слуховете, е намесен Ку-клукс-клан… После по радиото започват объркани приказки, някакви хора викат, някой тършува. Заставам нащрек, все едно някой отвън ни наблюдава. Някой бял. От Ку-клукс-клан са били тук, на няма и пет минути, за да убият чернокож човек! Иска ми се да затворя задната врата.

— Току-що ми съобщиха — казва водещият запъхтяно, — че Медгар Евърс е починал. — Звучи, сякаш някой го блъска, около него се чуват гласове. — Съобщиха, че Медгар Евърс е мъртъв.

О, Божке! Мини се обръща към Лирой-младши. Говори тихо и равно:

— Заведи братята и сестрите си в спалнята. Лягайте си. И не излизайте от стаята. — Винаги е много по-страшно човек, който по принцип вика, да говори тихо.

Макар да виждам, че Лирой-младши иска да остане, той само поглежда другите и те излизат бързо и тихо. Водещият по радиото също замлъква. За секунда кутията се превръща само в кафяво дърво и жици.

— Медгар Евърс — продължава водещият, а гласът му звучи, все едно говори отзад напред, — районният секретар на Националната асоциация за развитие на чернокожите, почина. Медгар Евърс е мъртъв.

Преглъщам събралата се в устата ми слюнка и се взирам в боята по стените в кухнята на Мини, която е пожълтяла от мазнината от бекон, детски ръце и цигарите „Пал Мал“ на Лирой. По стените у Мини няма снимки и календари. Опитвам се да не се замислям. Опитвам се да не мисля как умира чернокож. Това ще ми напомни за Трийлор. Мини е свила ръцете си в юмруци. Стиснала е зъби.