Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Защото госпожа Уолтърс ми каза, че си й помагала да тренира в събота сутрин.

Започнах да жуля голямата тенджера. Кокалчетата ми се удряха в стените с тропане.

— Картите са дяволска игра — отвърнах аз. — А и вече имам много работа.

— Но ще съм страшно притеснена, ако момичетата дойдат тук да ме учат. Няма ли да ми покажеш поне малко?

— Не.

Госпожа Силия въздъхна тихичко.

— Защото не ме бива в готвенето, нали? Мислиш си, че не мога да се науча на нищо.

— А какво ще правите, ако госпожа Хили и другите дами кажат на съпруга ви, че имате прислужница? Няма ли така да се издадете?

— Вече измислих какво ще правим в такъв случай. Ще кажа на Джони, че ще наема прислужница за деня, за да се представя както трябва пред гостенките.

— Аха.

— После ще му кажа, че толкова съм те харесала, че ще те наема за постоянно. Имам предвид, че мога да му кажа… след няколко месеца.

Започнах да се потя.

— И кога ще дойдат дамите да играете бридж?

— Чакам Хили да ми се обади. Джони казал на съпруга й, че ще й звънна. Оставих й две съобщения и съм сигурна, че всеки момент ще ми позвъни.

Трябва да измисля някакъв начин да им попреча. Поглеждам телефона и се моля никога повече да не звъни. На следващата сутрин, когато отивам на работа, госпожа Силия излиза от спалнята. Мисля си, че ще се промъкне на горния етаж, както пак започна да прави, но я чувам да говори по телефона в кухнята и да пита за госпожа Хили. Призлява ми.

— Обаждам се, за да проверя кога ще се съберем да играем бридж! — казва тя въодушевено, а аз не помръдвам, докато не разбирам, че на телефона е Юл Мей, прислужницата на госпожа Хили, а не самата госпожа Хили. Госпожа Силия казва телефонния си номер, все едно пее детска песничка: — Емерсън две–шейсет и шест–нула девет!

След минута и половина вече пита за друго име от глупавия списък на гърба на онази хартия, все едно й е станало навик да го прави всеки ден. Знам какъв е онзи лист, бюлетинът на женската организация, а като гледам в какво състояние е, сигурно го е намерила на паркинга на женския клуб. Брошурата е груба като шкурка и е набръчкана, все едно е изпаднала от нечий джоб и я е навалял дъжд. Досега никое от момичетата не е отговаряло на обажданията й, но всеки път, когато телефонът звънне, тя скача като куче за кокал. И всеки път се оказва, че е господин Джони.

— Добре… просто… й кажи, че съм се обаждала пак — казва госпожа Силия в слушалката. Чувам я как затваря телефона съвсем тихичко.

— Тези дами не си заслужават, госпожо Силия — казвам неволно аз. Но тя се прави, че не ме е чула. Връща се в спалнята и затваря вратата. Понечвам да почукам, за да проверя дали има нужда от нещо.

Но имам по-големи тревоги от това, дали госпожа Силия ще спечели проклетия конкурс за популярност. Убийството на Медгар Евърс пред собствения му дом и Фелиша, която само мрънка за шофьорска книжка, защото вече е на петнайсет — тя е добро момиче, но аз забременях с Лирой-младши горе-долу на нейните години, а в цялата работа беше намесен един буик. И отгоре на всичко, сега се тревожа и за госпожица Скийтър и нейните истории.

В края на юни настават жеги и температурата не пада под трийсет и седем градуса. Все едно над квартала на чернокожите се е спукал балон с гореща вода и при нас е с пет градуса по-горещо, отколкото в Джаксън. Такава жега е, че петелът на господин Дън влиза в кухнята ми и си пъха червения гребен под вентилатора. Заварвам го как стои там и ме гледа, все едно иска да ми каже: „Не мърдам оттук, госпожо.“ Предпочита да го погнат с метлата, отколкото да излезе навън в този ад.

В окръг Мадисън жегата официално превръща госпожа Силия в най-мързеливия човек в Съединените щати. Тя вече дори не излиза до пощенската кутия и аз трябва да прибирам пощата. Прекалено горещо й е и да седи край басейна.

Което за мен е проблем. Разбирате ли, ако Господ е имал намерение белите и черните хора да са по цял ден заедно, щеше да ни направи далтонисти. И докато госпожа Силия ми се хили и повтаря „добро утро“ и колко се радва да ме види, аз се чудя как е успяла да стигне толкова напред в живота, без да знае къде минават някои граници. Имам предвид, някаква фльорца да се скъсва да звъни на дамите от обществото, е едно на ръка.

Но тя обядва заедно с мен всеки божи ден, откакто започнах работа при нея. И не говоря за това, че ядем в една стая, а че се храним на една маса. На малката масичка под прозореца. Всички бели жени, при които досега съм работила, се хранят в трапезарията, колкото се може по-далеч от чернокожата прислуга. Което на мен никак не ми пречи.