Кэтрин Стокетт - Слугинята

— В хладилника има свински котлети, а аз днес няма да обядвам — казвам аз и излизам от стаята. Същия следобед госпожа Силия е в банята си и седи на капака на тоалетната чиния. Сложила е сешоара върху казанчето зад себе си и е опнала каската за сушене върху изрусената си коса. С тази измишльотина на главата няма да чуе и избухването на атомна бомба. Качвам се на горния етаж с масло за смазване в ръка и отварям онзи шкаф. Вътре зад няколко вехти одеяла, които госпожа Силия сигурно е донесла от окръг Тюника, има скрити повече от двайсет плоски бутилки за уиски. Без етикети, само с печат „Олд Кентъки“ върху стъклото. Дванайсет от тях са пълни, приготвени за утре. Има дванайсет празни от миналата седмица. Празни също като проклетите спални. Нищо чудно, че глупачката няма деца.

През първия четвъртък на юли в дванайсет часа на обяд госпожа Силия става от леглото за готварския си урок. Носи толкова тясна бяла блуза, че до нея и някоя проститутка би изглеждала като светица. Кълна се, дрехите й стават по-тесни с всяка изминала седмица. Заставаме по местата си — аз до печката, а тя на стола си. Почти не сме си говорили, откакто миналата седмица намерих бутилките. Не съм сърдита. Раздразнена съм. Но през последните шест дни всеки ден се заклевах, че ще спазвам първото правило на мама. Ако кажа нещо, това би означавало, че ме е грижа за нея, а не е така. Не ми влиза в работата и не ме засяга дали тя е мързелива пияна глупачка. Оставяме оваляното в галета сурово пилешко върху решетката. След това трябва да напомня за хиляден път на кукуто да си измие ръцете, преди да е уморила и двете ни. Гледам как парчетата пилешко цвърчат и се опитвам да забравя, че стои до мен. Когато пържа пиле, винаги се чувствам малко по-доволна от живота. След като всички парчета са готови, прибирам част от тях в хладилника за вечеря. Останалите слагам в чиния за обяд. Тя, както обикновено, сяда срещу мен на кухненската маса.

— Вземи бялото месо — казва тя с втренчени в мен сини очи. — Хайде, вземи го.

— Обичам краката и бутчето — казвам аз и си ги взимам от чинията. Прелиствам с палец „Джаксън джърнъл“ на страницата с местните събития. Вдигам вестника пред очите си, за да не се налага да я гледам.

— Но по тях почти няма месо.

— Хубави са. Мазни. — Продължавам да чета и се опитвам да не й обръщам внимание.

— Е, в такъв случай — казва тя, докато взима бялото месо — май си пасваме чудесно в поделянето на пилето.

— А след малко добавя: — Имам голям късмет, че си ми приятелка, Мини.

В гърдите ми се надига силно, парещо отвращение. Свалям вестника и я поглеждам.

— Не, госпожо. Ние не сме приятелки.

— Как… приятелки сме — усмихва се тя, като че ли ми прави голяма услуга. — Не, госпожо Силия, не сме.

Тя примигва срещу мен с изкуствените си мигли. „Престани, Мини“, казва вътрешният ми глас. Но аз знам, че вече не мога да спра. Разбирам по свитите си в юмруци ръце, че вече не мога да си трая и миг повече.

— Защото… — Тя забива поглед в чинията си. — Защото си чернокожа ли? Или защото не искаш… аз да съм ти приятелка?

— Има толкова много причини, че това, че вие сте бяла, а аз черна, е някъде по средата.

Госпожа Силия вече изобщо не се усмихва.

— Но… защо?

— Защото, когато ви кажа, че закъснявам с плащането на тока, не ви искам пари.

— О, Мини…

— Защото не проявявате елементарно уважение да кажете на съпруга си, че работя тук. Защото стоите в тази къща по двайсет и четири часа в денонощието и ме побърквате.

— Не разбираш, аз не мога. Не мога да изляза.

— Но всичко това е нищо в сравнение с онова, което вече знам.

Лицето й става един нюанс по-бледо под грима.

— През цялото това време си мислех, че умирате от рак или сте душевноболна. Горката госпожа Силия, това си мислех по цял ден.

— Знам, че е трудно…

— О, знам, че не сте болна. Видях ви с онези бутилки горе. И повече не можете да ме заблуждавате.

— Бутилки? О, Боже, Мини, аз…

— Трябва да ги изсипя в мивката. Трябва още сега да кажа на господин Джони…

Тя става и преобръща стола си.

— Да не си посмяла да му кажеш…

— Правите се, че искате деца, а пиете достатъчно, че да отровите и слон!

— Ако му кажеш, ще те уволня, Мини! — Очите й са насълзени. — Ако докоснеш онези бутилки, ще те уволня на мига!

Но вече съм така разярена, че не мога да спра.

— Ще ме уволните? А кой друг ще идва чак дотук и ще работи тайно, докато вие по цял ден висите пияна в къщата?

— Мислиш, че не мога да те уволня ли? Работата ти тук приключи, Мини! — Тя вече плаче и ми размахва пръст. — Дояж си пилето и си върви!