Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Мамо, моля те. Кога ще си вземем климатик?

— Оцеляхме досега и без електрическа машина за охлаждане и нямам намерение да слагам подобна нелепа измишльотина на прозореца си.

И така се ниже месец юли, принудена съм да се преместя от мансардата си на едно походно легло на остъклената задна веранда. Като деца с Карлтън спяхме тук с Константин през лятото, когато мама и татко ходеха на сватби извън града. Константин спеше със старомодна бяла нощница, закопчана до брадичката и спускаща се до пръстите на краката й, макар да беше горещо като в царството на Хадес. Приспиваше ни с песни. Гласът й бе така прекрасен, а аз не проумявах как не е ходила на уроци по пеене. Майка все казваше, че човек не може да научи нищо, ако не взима уроци. Струва ми се нереално, че Константин е седяла точно тук, на верандата, а сега я няма. И никой не иска да ми каже къде е. Чудя се дали някога ще я видя пак. Пишещата ми машина сега е поставена до леглото върху бяла емайлирана масичка. Под нея стои червената ми чанта.

Взимам носната кърпа на татко и избърсвам челото си, притискам натрошен лед върху китките се. Дори и на задната веранда стрелката на кръглия термометър на компания „Ейвъри Лъмбър“ се покачва от 31 на 35 и достига 38 градуса. За щастие Стюарт не идва у дома през деня, когато жегата е най-силна. Взирам се в пишещата машина, а нямам какво да правя, нямам нищо за писане. Историите на Мини са готови и напечатани. Чувството е ужасно. Преди две седмици Ейбълийн ми каза, че Юл Мей, прислужницата на Хили, може и да ни помогне, че всеки път, когато Ейбълийн говори с нея, тя проявява малко повече интерес. Но след убийството на Медгар Евърс и арестите и побоите над чернокожи от полицаите, съм сигурна, че вече е уплашена до смърт. Може би трябва да отида у Хили и сама да попитам Юл Мей. Не, Ейбълийн е права, вероятно ще я уплаша още повече и ще съсипя всеки шанс да ни помогне.

Кучетата са се свили под къщата, прозяват се и скимтят в жегата. Едно от тях излайва апатично, когато петимата негри, които работят за татко на полето, пристигат с един камион. Мъжете скачат от каросерията и когато краката им тупват на земята, се вдига прах. За миг остават по местата си, с безизразни лица, неспособни да помръднат. Бригадирът им прокарва червен парцал по челото, устните и врата си. Такава невъобразима жега е, че не знам как могат да стоят и да се пържат на слънцето.

При едно от редките повявания на вятъра страниците на списание „Лайф“ се разлистват. От корицата се усмихва Одри Хепбърн без капчици пот над горната устна. Взимам го и прелиствам набръчканите страници, докато не стигам до статията за жената от Съветския съюз, която полетя в космоса. Вече знам какво пише на следващата страница. Там има снимка на Карл Робъртс, чернокож учител от Пелахачи, град на шейсет и пет километра от тук. „През април Карл Робъртс сподели пред репортери от Вашингтон какво е да си чернокож в Мисисипи и нарече губернатора «жалък човек с морала на уличница». Робърт бе намерен жигосан и обесен на един орех.“ Бяха убили Карл Робъртс, защото е казал какво мисли, защото е говорил. Сещам се как преди три месеца си мислех, че ще е лесно да убедя десетина прислужници да говорят с мен. Като че ли през цялото време те са чакали, за да споделят историите си с бяла жена. Колко глупаво от моя страна!

Когато вече не издържам и миг повече на жегата, отивам да седна на единственото хладно място в цялата ферма. Включвам двигателя, затварям прозорците догоре, вдигам роклята си на ханша и оставям климатикът да духа в лицето ми на най-високата степен. Облягам глава на седалката, а светът избледнява с дъх на фреон и кожа на кадилак. Чувам, че на алеята пред къщата спира пикап, но не отварям очи. Миг по-късно вратата откъм пасажерската седалка се отваря. — Мамка му, тук е страхотно. Дърпам роклята си надолу.

— Какво правиш тук?

Стюарт затваря вратата и ме целува бързо по устните. — Разполагам само с минутка. Трябва да хвана един човек от Комисията по петрол и газ на Мисисипи. Не успях да те предупредя.

Той ме хваща за ръката и се усмихва. От два месеца се срещаме по два пъти седмично, ако не броим ужасната първа среща. Но това е най-дългата връзка, която съм имала, и в момента ми се струва, че е най-прекрасната на света.

— Искаш ли да дойдеш? — пита той.

— В Билокси? Сега?

— Веднага — казва Стюарт и прокарва хладната си длан по крака ми.

Както винаги, леко подскачам. Поглеждам ръката му, после вдигам очи, за да се уверя, че майка не ни шпионира.