Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Хайде, тук е ужасно горещо. Отседнал съм в „Еджуотър“, на самия плаж.

Разсмивам се и се отпускам след всичките тревоги от последните няколко седмици.

— Искаш да отседнем в „Еджуотър“… заедно? В една стая?

Той кимва:

— Ще успееш ли да се измъкнеш?

Елизабет би се ужасила само от мисълта да спиш в една стая с мъж, преди да сте се оженили, а Хили би ми казала, че ще съм истинска глупачка дори да се замисля по въпроса. Те бяха пазили девствеността си ожесточено, като деца, които не искат да споделят играчките си. И въпреки това аз се замислих. Стюарт се премества по-близо до мен. Мирише на бор и опушен тютюн, скъп сапун, какъвто у дома никога не се е използвал.

— Мама ще припадне, Стюарт, освен това имам работа… — но, Боже, колко хубаво мирише. Гледа ме, сякаш иска да ме схруска, и аз потръпвам на студената струя от климатика.

— Сигурна ли си? — прошепва той и ме целува по устата, но не така възпитано като преди. Ръката му още е върху горната част на бедрото ми и изведнъж започвам да се чудя дали се е държал така и с годеницата си Патриша. Дори не знам дали са си лягали заедно. От самата мисъл, че са се докосвали, ми призлява и се отдръпвам от него.

— Просто… не мога. Знаеш, че не мога да кажа на майка…

Той изпуска дълга въздишка на съжаление, а изражението на разочарование, изписано по лицето му, много ми харесва. Сега разбирам защо момичетата се дърпат — само за да видят този сладък израз на съжаление.

— Не я лъжи — казва той. — Знаеш колко мразя лъжите.

— Ще ми се обадиш ли от хотела?

— Да. Съжалявам, че трябва да си тръгна толкова бързо. А, за малко да забравя. Майка и татко канят всички ви на вечеря след три седмици, в събота вечерта.

Изправям се на седалката. Досега не съм се срещала с родителите му.

— Какво искаш да кажеш с това „всички“?

— Теб и родителите ти. Заповядайте да се запознаете със семейството ми.

— Но защо… всички?

Той свива рамене.

— Родителите ми искат да се запознаят с тях. А аз искам те да се запознаят с теб.

— Но…

— Съжалявам, скъпа — казва той и прибира косата ми зад ухото. — Трябва да тръгвам. Да ти звънна ли утре вечер?

Кимвам. Той излиза на жегата и потегля, като помахва на татко, който върви по прашната алея. Оставам насаме с тревогите си в кадилака. Вечеря в дома на щатския сенатор. С майка, която ще задава хиляди въпроси. Ще изглежда отчаяна да ме омъжи. Ще говори за попечителски фондове, събрани с отглеждането на памук.

След три мъчително дълги горещи нощи, без да имам каквито и да било вести от Юл Мей или други прислужници, Стюарт идва у дома направо след срещата си на крайбрежието. На мен вече ми е омръзнало да пиша само бюлетини и статии за рубриката на госпожа Мърна. Изтичвам по стълбите и той ме прегръща, сякаш не сме се виждали от седмици. Стюарт има слънчев загар, който се откроява на фона на бялата му риза, смачкана на гърба от шофирането и с навити ръкави. Както винаги, се усмихва дяволито. Двамата сядаме в противоположните краища на дневната и се взираме един в друг. Чакаме майка да си легне. Татко заспа още по залез. Стюарт не откъсва очи от мен, докато майка не спира да бъбри за жегата и как Карлтън най-сетне е намерил „подходящото момиче“.

— Много се вълнуваме, че ще вечеряме с родителите ти, Стюарт. Предай това на майка си, моля те.

— Да, госпожо.

Той пак ми се усмихва. Харесвам в него толкова много неща. Когато говорим, ме гледа в очите. По дланите му има мазоли, но ноктите му са чисти и изрязани. Обичам да ме докосва с грубите си ръце по врата. И ще излъжа, ако не призная, че се радвам да има с кого да ходя по сватби и сбирки. Да не се налага да понасям погледа на Райли Лийфолт, когато разбере, че пак ще се мъкна с тях. Начумереното му изражение, когато трябва да носи моето палто заедно с това на Елизабет и да ми носи напитки. А сега имам Стюарт. От мига, в който се появява, се чувствам закриляна, освободена. Майка не ме критикува пред него, от страх, че и той може да забележи недостатъците ми. Не ми натяква пред него, защото знае, че ще се държа зле, ще мърморя. Ще намаля шансовете си. За майка всичко това е една голяма игра — да покаже само едната ми страна, да не допуска истинският ми характер да излезе наяве, докато не стане „твърде късно“. Най-накрая в девет и половина майка приглажда полата си, сгъва едно одеяло бавно и прецизно, все едно е скъпо писмо.

— Е, аз ще си лягам. Ще ви оставя вас, младите, насаме. Юджиния — тя хвърля поглед към мен, — няма да стоите до много късно, нали?