Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Тя ще ни помогне, Ейбълийн. Юл Мей се съгласи!

— Моля? Кога разбрахте?

— Днес следобед. Паскагула ми каза. Юл Мей не е успяла да се свърже с теб.

— Божке, бяха ми спрели телефона, защото закъснях със сметката този месец. Говорихте ли с Юл Мей?

— Не, реших, че ще е по-добре първо ти да говориш с нея.

— Странна работа. Днес следобед се обадих от работа в къщата на госпожа Хили, но тя рече, че Юл Мей вече не работи при нея, и затвори. Разпитвам насам-натам, но никой нищичко не знае.

— Хили я е уволнила ли?

— Не знам. Надявам се, че е напуснала.

— Ще се обадя на Хили и ще разбера. Боже, надявам се Юл Мей да е добре.

— А сега, след като телефонът ми пак работи, аз ще се опитам да се обадя на Юл Мей.

Звъня у Хили четири пъти, но никой не вдига. Накрая се обаждам на Елизабет и тя ми казва, че Хили е заминала за Порт Гибсън и ще се върне утре. Бащата на Уилям бил болен.

— Нещо случило ли се е с… прислужницата й? — питам възможно най-небрежно аз.

— Всъщност тя спомена нещо за Юл Мей, но после каза, че закъснява и трябва да пренесе багажа в колата.

През останалата част от вечерта седя на верандата и репетирам въпросите, притеснена какво ли ще разкрият историите на Юл Мей за Хили. Въпреки разногласията помежду ни, Хили си остава една от най-близките ми приятелки. Но книгата, която сега ще получи нов тласък, е по-важна от всичко. В полунощ лягам на походното легло. Навън, зад мрежата, свирят щурци. Тялото ми потъва в тънкия дюшек и усещам пружините. Краката ми висят от края на леглото, помръдват нервно и изпитвам облекчение за пръв път от месеци. Една прислужница е, не са дванайсет, но поне още една се съгласи.

На следващия ден сядам пред телевизора и гледам новините в дванайсет на обяд. Чарлс Уоринг ми съобщава, че шейсет американски войници са били убити във Виетнам. Натъжавам се. Шейсет души, загинали далеч от всички хора, които са обичали. Струва ми се, че се разстройвам толкова заради Стюарт, но Чарлс Уоринг изглежда странно въодушевен от цялата работа. Взимам цигара и я оставям обратно. Опитвам се да не пуша, но се притеснявам за довечера. Майка само ми натяква за пушенето и аз самата знам, че е добре да ги откажа, но все пак от цигарите не се умира. Ще ми се да разпитам Паскагула какво точно й е казала Юл Мей, но тази сутрин Паскагула се обади да каже, че имала някакъв проблем и ще успее да дойде чак следобед. Чувам как майка помага на Джеймсо да приготви сладолед на задната веранда. Дори и тук, в предната част на къщата, се чува звукът от чупенето на лед и хрущенето на захар. От сладкия звук ми се дояжда, но знам, че ще стане готов чак след часове. Разбира се, никой не прави сладолед по пладне в горещ ден, тъй като тази работа обикновено се върши нощем, но майка си е наумила, че ще приготви сладолед от праскови, и жегата няма да я спре.

Надниквам на задната веранда. Големият сребърен съд за приготвяне на сладолед е студен и запотен. Подът на верандата вибрира. Джеймсо седи на обърната с дъното нагоре кофа, с машината между коленете си и върти дървената дръжка с ръкавици на ръцете. От кладенчето със сух лед се вдига пара.

— Паскагула дойде ли вече? — пита майка, докато налива сметана в машината.

— Още не е — отвръщам аз. Майка се поти. Прибира освободилите се кичури коса зад ухото си.

— Дай да те отменя малко, мамо. Струва ми се, че ти е горещо.

— Не знаеш как се прави. Аз трябва да свърша тази работа — отвръща тя и ми махва с ръка да се прибирам вътре.

По новините Роджър Стикър стои пред пощата на Джаксън със същата глупава усмивка на лицето като военния репортер.

— … тази модерна система за адресиране се нарича п-п-пощенски код, точно така, повтарям п-п-пощенски код, който представлява пет цифри, които се изписват в долния край на плика за писма… — Той вдига едно писмо и ни показва къде трябва да напишем цифрите.

Един беззъб мъж с гащеризон заявява:

— Никой няма да използва тези цифри. Хората още не могат да свикнат с телефона.

Чувам входната врата да се затваря. След минута Паскагула влиза в дневната.

— Майка е на задната веранда — казвам й аз, но Паскагула не се усмихва, дори не ме поглежда. Просто ми дава малък плик с писмо.

— Тя щеше да го пусне по пощата, но аз й рекох, че ще ви го донеса. Писмото е адресирано до мен, но името на подателя не е написано. Да не говорим за пощенски код.

Паскагула се отправя към задната веранда. Отварям писмото. Написано е с черен химикал, върху правите сини редове на лист от ученическа тетрадка: