Кэтрин Стокетт - Слугинята

Ейбълийн поклаща глава.

— Нещо ужасно се случи с Юл Мей.

— Знам — отвръщам аз.

В стаята е тихо, с изключение на някое и друго покашляне. Изскърцва стол. Върху масата на малки купчинки са натрупани сборници с псалми.

— Разбрах чак днес — казва Ейбълийн. — Арестували са я в понеделник, вкарали я в дранголника във вторник. Разправят, че целият процес продължил петнайсет минути.

— Тя ми изпрати писмо — отвръщам аз. — В него ми разказва за синовете си. Паскагула ми го донесе.

— А каза ли ви, че й оставало да събере само още седемдесет и пет долара за колежа? Помолила госпожа Хили за заем. Казала й, че ще й връща по малко всяка седмица, но госпожа Хили й отказала. Рекла й, че истинските християни не дават милостиня на онези, които са здрави и прави. Казала й, че е по-благородно да ги оставиш сами да се научат как да се справят с проблемите си.

Боже, представям си как Хили е дръпнала тази проклета реч. Едва се осмелявам да погледна Ейбълийн в очите.

— Но от църквата взеха решение. Ще изпратят и двете момчета в колеж. В стаята цари пълна тишина и се чува само нашето шептене с Ейбълийн.

— Мога ли да направя нещо. С какво мога да помогна? С пари или…

— Не. Църквата вече състави план как да плати на адвоката. За да продължи да я защитава, когато подаде молба за пускане под гаранция — Ейбълийн свежда глава.

Сигурна съм, че е от скръб за Юл Мей, но подозирам, че и на нея й е ясно, че с книгата е свършено.

— Момчетата ще са в последния курс, когато тя излезе. Съдът й даде четири години и петстотин долара глоба.

— Много съжалявам, Ейбълийн — казвам аз. Оглеждам хората в стаята, свели глави, все едно мога да ги изгоря само с поглед. Навеждам очи.

— Онази вещица! — изръмжава Мини от другия край на дивана, а аз потрепервам и се надявам да няма предвид мен. — Дяволът е изпратил Хили Холбрук, за да съсипе живота на колкото се може повече хора! — Мини обърсва нос с ръкава си.

— Спокойно, Мини — казва преподобният. — Ще измислим нещо и за нея.

Поглеждам към измъчените лица и се чудя какво ли може да е това нещо. В стаята отново настъпва непоносима тишина. Въздухът е горещ и мирише на прегоряло кафе. Чувствам се изключително странно тук, в тази къща, където бях започнала да се чувствам почти уютно. Усещам неприязънта и у мен се надига чувство за вина.

Плешивият свещеник избърсва очите си с носна кърпа.

— Ейбълийн, благодаря ти, че ни покани в дома си да се помолим.

Хората започват да се размърдват и да си кимат за лека нощ със сериозни лица. Взимат се чанти, слагат се шапки. Преподобният отваря вратата и отвън нахлува влажен въздух. Една жена с къдрава сива коса и черно палто тръгва след него, но спира на мястото, където стоя аз с чантата си. Дъждобранът й се разтваря и виждам, че носи бяла униформа.

— Госпожице Скийтър — казва тя, без да се усмихва, — ще ви помогна с историите.

Обръщам се и поглеждам Ейбълийн. Тя повдига вежди, отваря уста. Аз се обръщам пак към жената, но тя вече излиза през вратата.

— И аз ще ви помогна, госпожице Скийтър — това го казва друга жена, висока и слаба, със същото сериозно изражение като първата.

— Ами… благодаря — отвръщам аз.

— И аз, госпожице Скийтър. И аз ще ви помогна — минава покрай мен една жена с червен шлифер и дори не ме поглежда в очите.

От следващата започвам да броя. Пет. Шест. Седем. Кимам им, не мога да кажа нищо друго, освен да им благодаря. Благодаря. Да, благодаря на всяка една от тях. Облекчението ми обаче е помрачено, защото се наложи да арестуват Юл Мей, за да се стигне дотук. Осем. Девет. Десет. Никоя от тях не се усмихва, когато минава да ми каже, че ще помогне.

Стаята се опразва и остава само Мини. Тя стои в далечния ъгъл със скръстени на гърдите ръце. След като всички си тръгват, тя вдига глава и погледите ни се срещат само за миг, и тя веднага извръща очи към кафявите пердета, пуснати пред прозореца и закачени с игла. Но аз го забелязвам — потреперването на устните, намека за мекота под целия й гняв. Мини ги е убедила.

Тъй като всички бяха някъде на почивка, клубът ни по бридж не се е събирал от месец. В сряда се срещаме в дома на Лу Ан Темпълтън, поздравяваме се с потупвания по ръцете и си повтаряме колко се радваме да се видим.

— Лу Ан, горката ти, с дълги ръкави в тази жега. Екземата ли пак се обажда? — Елизабет задава този въпрос, защото Лу Ан е със сива вълнена рокля в разгара на лятото.

Лу Ан забива засрамено поглед в скута си.

— Да, влошава се.