Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Ейбълийн? Какво ще стане, ако… издадат книгата и хората разберат кои сме? — пита плахата Уини. — Какво мислиш, че ще ни сторят?

Погледите ни образуват триъгълник в кухнята — всяка от нас гледа другата. Поемам си дълбоко въздух, готова да я уверя, че действаме изключително предпазливо.

— На братовчедката на мъжа ми… й изтръгнаха езика. Преди доста време беше. Защото говорила с някакви хора от Вашингтон за Клана. Мислите ли, че и на нас ще ни изтръгнат езиците? Защото говорим с вас?

Не знам какво да й кажа. Езици… Боже, това не ми бе минавало през ум. Само затвор и може би, скалъпени обвинения или глоби.

— Аз… ние внимаваме изключително много — отвръщам аз, но думите ми звучат плоско и неубедително. Поглеждам Ейбълийн, но и тя изглежда разтревожена.

— Няма как да знаем, докато книгата не излезе, Уини — казва тихичко Ейбълийн. Но няма да е като онези неща, дето ги дават по новините. Белите жени действат различно от мъжете.

Поглеждам към Ейбълийн. Досега никога не ми е споделяла подробно какво мисли, че ще стане. Искам да сменя темата. Няма да имаме никаква полза, ако обсъждаме този въпрос.

— Не — поклаща глава Уини. — Предполагам, че си права. Дори си мисля, че бялата жена може да свърши по-лоши неща.

— Къде отиваш? — пита ме майка от дневната.

Държа чантата си и ключовете от пикапа. Продължавам да вървя към вратата.

— На кино — отговарям.

— Нали снощи ходи на кино. Ела тук, Юджиния.

Връщам се заднишком и заставам на прага. Язвата на майка се е обострила. На вечеря яде само пилешки бульон и й съчувствам. Татко си легна преди час, но не мога да остана при нея.

— Съжалявам, майко, закъснявам. Искаш ли да ти донеса нещо? — На кой филм и с кого ще ходиш? Тази седмица излизаш почти всяка вечер.

— С… няколко приятелки. Ще се прибера до десет. Добре ли си?

— Добре съм — въздъхва тя. — Хайде, излизай.

Тръгвам към колата с чувство за вина, защото оставям майка сама, когато се чувства зле. Слава Богу, че Стюарт е в Тексас, защото се съмнявам, че бих могла да излъжа и него толкова лесно. Когато дойде преди три вечери, седнахме на люлката на верандата и слушахме щурците. Толкова бях уморена от работата до късно предишната вечер, че едва си държах очите отворени, но не исках той да си тръгва. Лежах с глава в скута му. Протегнах ръка и го погалих по наболата брада.

— Кога ще ми дадеш да прочета какво пишеш? — попита той.

— Можеш да прочетеш рубриката на госпожа Мърна. Миналата седмица написах страхотна статия за плесента.

Той поклати глава с усмивка.

— Не, искам да прочета какво мислиш ти. Убеден съм, че не е свързано с домакинска работа.

Тогава се замислих дали е разбрал, че крия нещо от него. Уплаших се, че може да разбере за историите, и се развълнувах, че дори се интересува какво пиша.

— Когато си готова. Няма да те пришпорвам — рече Стюарт.

— Може би някой ден ще ти дам да прочетеш нещо — отвърнах аз със затварящи се очи.

— Заспивай, скъпа — каза той, докато нежно отмяташе косата от лицето ми. — Нека просто поседя тук с теб.

Тъй като през следващите шест дни Стюарт няма да е в града, мога да се съсредоточа изцяло върху интервютата. Всяка вечер тръгвам към дома на Ейбълийн също толкова притеснена, колкото и първия път. Жените са високи, ниски, черни като асфалт или кафяви като карамел. Казват, че ако кожата ти е твърде бяла, никога няма да те вземат на работа. Колкото по-черна е, толкова по-добре. Понякога разговорите се въртят около битови теми, оплакват се колко ниско е заплащането, от дългото работно време, от разглезени деца. Но разказват и как бели бебета са умирали в ръцете им. С онзи мек, празен поглед в още сините им очи.

— Оливия, така се казваше. Мъничкото бебче, хванало пръста ми с мъничката си ръчичка, дишаше толкова тежко! — разказва Фани Еймъс при четвъртата ни среща. — Майка й дори я нямаше вкъщи, беше излязла до магазина за ментолов мехлем. В къщата бяхме само аз и таткото. Той не ми даваше да я оставя, рече ми да я държа, докато дойде докторът. Бебето изстина в ръцете ми.

Към белите жени изпитват неприкрита омраза, но има и случаи на необяснима обич. Фей Бел, полупарализирана и със сивкава кожа, не помни дори на колко години е. Нейните истории се разгръщат като мека коприна. Разказва как се е крила в един парен котел с малко бяло момиче, докато войници от Севера тършували из къщата. Преди двайсет години държала в прегръдките си същото бяло момиче, вече стара жена, докато умирало. Двете заявили, че се обичат като най-добри приятелки. Заклели се, че смъртта няма да промени това. Че цветът няма никакво значение. Синът на бялата жена още плаща наема на Фей Бел. А когато има сили, Фей Бел понякога ходи и чисти кухнята му.