Кэтрин Стокетт - Слугинята

Петото ми интервю е с Лувиния. Тя е прислужницата на Лу Ан Темпълтън и я разпознавам, защото ни е сервирала по време на игрите на бридж. Лувиния ми разказва как внукът й Робърт бил ослепен по-рано тази година от бял мъж, защото влязъл в тоалетната за бели. Спомням си, че четох за случая във вестника, а Лувиния кима и ме чака да я настигна на пишещата машина. В гласа й не се долавя никакъв гняв. Научавам, че Лу Ан, която намирам за скучна и празноглава и на която никога не съм обръщала особено внимание, е пуснала Лувиния в платен отпуск за две седмици, за да помогне на внука си. През тези четиринайсет дни е носила ястия в дома на Лувиния седем пъти. Закарала Лувиния до болницата за чернокожи, когато се обадили да й кажат за Робърт, и чакала там с нея шест часа, докато приключи операцията.

Лу Ан никога не ни е споменавала за това. И напълно разбирам защо. Чувам и гневни истории за бели мъже, които са се опитвали да ги докосват. Уини разказва как многократно е била насилвана. Клиънтин каза, че се е борила, докато не му разкървавила лицето, и той не й посегнал повече. Но най-вече ме изненадва как обичта и презрението съществуват рамо до рамо. Повечето от прислужниците получават покани за сватбите на белите деца, но само ако носят униформи. Тези неща вече ги знам, но сега, когато ги чувам от устите на чернокожите, имам чувството, че ги научавам за пръв път. Не успяваме да продумаме няколко минути след като Гретчен си тръгва.

— Да минем нататък — казва Ейбълийн. — Тази няма да… я броим. Гретчен е първа братовчедка на Юл Мей. Беше на груповата молитва у Ейбълийн преди няколко седмици, но ходи в друга църква. — Не разбирам защо се съгласи, след като…

Искам да се прибирам. Сухожилията на врата ми са схванати. Пръстите ми треперят от печатането и от думите на Гретчен.

— Съжалявам, нямах представа, че ще направи така. — Не си виновна ти — отвръщам аз. Искам да я попитам колко от онова, което Гретчен каза, е вярно. Но не мога. Не мога да погледна Ейбълийн в очите. Бях обяснила на Гретчен „правилата“, също както на останалите. Гретчен се бе навела напред на стола си. Помислих си, че обмисля каква история да разкаже. Но тя заяви:

— Вижте се само. Поредната бяла жена, която се опитва да изкара някой долар на гърба на чернокожите. Хвърлих поглед към Ейбълийн, без да съм сигурна как да отговоря. Не изясних ли въпроса с парите? Ейбълийн килна глава, все едно не беше сигурна, че е чула правилно.

— Да не мислите, че някой ще прочете това? — разсмя се Гретчен. Изглеждаше спретната в униформата си. Червилото й беше в същия розов цвят, който използвахме аз и приятелките ми. Беше млада. Говореше равно и внимателно, като бял човек. Не знам защо, но това само ме накара да се почувствам по-зле. — Всички чернокожи жени, с които сте говорили, се държаха много мило, нали?

— Да — отвърнах аз. — Бяха много мили.

Гретчен ме погледна право в очите.

— Те ви ненавиждат. Знаете го, нали? Мразят всичко у вас. Но вие сте толкова тъпа, че си мислите, че им правите услуга.

— Никой не те е задължавал — казах й аз. — Ти сама поиска…

— Знаете ли кое е най-милото нещо, което бяла жена е правила за мен? Да ми даде коричката от хляба си. Черните жени, които идват тук, ви въртят номер. Никога няма да ви кажат истината, госпожо.

— Нямаш представа какви неща ми казват другите жени — отвръщам аз. Изненадвам се колко силен е гневът ми и как бързо ме обзема.

— Кажете я, госпожо, кажете думата, за която се сещате всеки път, когато някоя от нас влезе през вратата. Чернилка.

Ейбълийн стана от стола си.

— Достатъчно, Гретчен. Отивай си вкъщи.

— Знаеш ли какво, Ейбълийн? Ти си също толкова тъпа, колкото и тя — рече Гретчен.

Стъписах се, когато Ейбълийн й посочи вратата и изсъска:

— Махай се от дома ми!

Гретчен си тръгна, но през мрежата на вратата ми хвърли толкова разярен поглед, че ме побиха тръпки.

Две вечери по-късно срещу мен сяда Кали. Тя има къдрава коса, почти изцяло посивяла. На шейсет и седем години е и още е с униформа. Тя е едра, тежка жена и тялото й прелива от стола. Още съм нервна заради разговора с Гретчен. Чакам Кали да си разбърка чая. В ъгъла на кухнята стои една пазарска чанта. Пълна е с дрехи, а отвън стърчи бял панталон. Къщата на Ейбълийн винаги е подредена. Не знам защо не мести тази торба. Кали заговаря бавно, а аз започвам да пиша, благодарна, че не бърза. Взира се зад гърба ми, все едно зад мен има киноекран, на който прожектират случките, които описва.