Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Работих при госпожа Маргарет трийсет и осем години. Момиченцето й имаше колики и спираше да я боли само когато я държех на ръце. Затова си направих нещо като люлка. Завързвах я на кръста си и я разнасях навсякъде със себе си цяла година. Това бебе ми потроши гърба. Всяка вечер си слагах лед и още го правя. Но много обичах момиченцето. Обичах и госпожа Маргарет.

Кали отпива от чая си, докато запиша последните й думи. Вдигам очи и тя продължава:

— Госпожа Маргарет все ме караше да си слагам мрежичка на главата, защото знаела, че чернокожите не си мият косите. Броеше всички сребърни прибори, след като ги лъснех. Когато трийсет години по-късно госпожа Маргарет умря от женски проблеми, отидох на погребението й. Съпругът й ме прегърна и плака на рамото ми. Накрая ми даде плик. В него имаше писмо от госпожа Маргарет, в което пишеше: „Благодаря ти, че облекчи болките на бебето ми. Никога не забравих това.“

Кали сваля очилата си с черни рамки и избърсва очи.

— Ако някоя бяла дама прочете историята ми, това искам да разбере. Как да каже благодаря, ама искрено, когато си спомни какво е направил някой за нея — поклаща тя глава и навежда очи към издрасканата маса, — толкова е хубаво.

Кали поглежда към мен, но нямам сили да срещна очите й.

— Нуждая се само от минутка — казвам аз. Подпирам челото си с ръка. Сещам се за Константин. Така и не й благодарих, не и истински. Не ми беше и минавало през ум, че няма да имам възможност.

— Добре ли сте, госпожице Скийтър? — пита Ейбълийн. — Да… добре съм — отвръщам аз. — Да продължим.

Кали започва следващата си история. Жълтата кутия от обувки „Доктор Шол“ стои на шкафа зад нея, пълна с пликове за писма. Освен Гретчен, всички останали десет жени помолиха парите им да отидат за образованието на синовете на Юл Мей.

Семейство Филън стои нервно и чака на тухлените стълби пред дома на щатския сенатор Уитуърт. Къщата се намира в центъра на града, на улица „Норт“. Продълговата е, с бели колони и както си му е редът, обрамчена с азалии. Една златиста табелка гласи, че е историческа забележителност. Въпреки яркото слънце, в шест часа следобед блещукат газови фенери.

— Майко — прошепвам, защото имам чувството, че не съм й го повторила достатъчно пъти. — Моля те, умолявам те, не забравяй онова, за което говорихме.

— Казах ти, че няма да го споменавам, скъпа. — Тя докосва шнолата, с която е прибрана косата й. — Освен ако не е уместно.

Аз съм облечена с новата си синя пола и сако в тон. Татко носи черния си костюм за погребения. Пристегнал е колана си твърде много, за да му е удобно, а да не говорим как изглежда. Майка носи семпла бяла рокля — като провинциална булка, облякла предавана от поколение на поколение одежда, и изведнъж ме обхваща паника, че всички сме прекалено издокарани. Майка ще повдигне темата за попечителския фонд на грозното момиче и ще изглеждаме като селяни на официална обиколка из града.

— Татко, отпусни си малко колана, много си си стегнал панталона.

Той ми се намръщва и свежда очи към панталоните си. Никога през живота си не съм казвала на баща си какво да прави.

Вратата се отваря.

— Добър вечер — кимва ни чернокожа жена с бяла униформа. — Очакват ви.

Пристъпваме във фоайето и първото, което виждам, е полилей, искрящ, разпръскващ ефирна светлина. Вдигам очи към витото стълбище и ме залива усещането, че се намираме в гигантска раковина.

— Здравейте.

Откъсвам очи от чудната гледка. Госпожа Уитуърт изтраква с токчета през фоайето с протегната напред ръка. Носи костюм, подобен на моя, само че ален. Когато кимва, прошарената й руса коса не помръдва.

— Здравейте, госпожо Уитуърт, аз съм Шарлот Бодро Кантрел Филън. Много ви благодарим за поканата.

— За мен е удоволствие — казва тя и се здрависва с родителите ми. — Аз съм Франсин Уитуърт. Добре дошли в нашия дом. После се обръща към мен: — Ти трябва да си Юджиния. Радвам се най-сетне да се запознаем — госпожа Уитуърт ме хваща за раменете и ме поглежда в очите. Нейните са сини, красиви, като студена вода. На техния фон останалата част от лицето й не се отличава с нищо особено. Висока е почти колкото мен със сатенените си обувки на ток.

— Много се радвам да се запознаем — казвам аз. — Стюарт ми е говорил много за вас и сенатор Уитуърт.

Тя се усмихва и плъзва пръсти надолу по ръката ми. Изпъшквам, когато одрасква кожата ми с пръстена си.

— Ето я и нея! — зад госпожа Уитуърт към мен тромаво се приближава висок, широкоплещест мъж. Той ме прегръща силно, а после също толкова бързо ме пуска. — Казах аз на малкия Стю още преди месец да доведе това момиче у дома. Но честно казано — снишава той глас, — той е още малко опарен след онази, другата.