Кэтрин Стокетт - Слугинята

Поднасят ни салата „Уолдорф“. Стюарт поглежда към мен и ми се усмихва през няколко минути. Сенатор Уитуърт се навежда към татко и му казва:

— Знаете ли, не съм от богато семейство. Израснах в окръг Джеферсън, Мисисипи. Баща ми продаваше сушени фъстъци по единайсет цента за половин килограм.

Татко поклаща глава:

— Окръг Джеферсън е един от най-бедните райони.

Виждам как майка си отрязва миниатюрно парченце ябълка. Колебае се, дъвче го дълго и потрепва, когато го преглъща. Не ми позволи да говоря пред родителите на Стюарт за стомашните й болки. Вместо това тя възхитено засипва госпожа Уитуърт с комплименти за храната. Майка гледа на тази вечеря като на важен ход в играта „Може ли дъщеря ми да хване сина ви?“. — Младите много обичат да са заедно — усмихва се майка.

— Стюарт ни идва на гости почти по два пъти седмично.

— Така ли? — отвръща госпожа Уитуърт.

— За мен ще е удоволствие, ако и вие със сенатора дойдете някой път на плантацията за вечеря, после можем да се разходим из овощната градина.

Поглеждам към майка. „Плантация“ е остарял термин, който тя обича да използва, за да придаде малко блясък на фермата, а „овощната градина“ е едно ябълково дърво, което не дава плод. И една круша, проядена от червеи.

Но госпожа Уитуърт е стиснала устни.

— Два пъти седмично ли? Стюарт, нямах представа, че толкова често се прибираш тук.

Вилицата на Стюарт застива във въздуха. Той хвърля невинен поглед към майка си.

— Толкова сте млади — усмихва се госпожа Уитуърт. — Забавлявайте се. Не е нужно да задълбочавате отношенията си толкова бързо.

Сенаторът обляга лакът на масата:

— И това го казва жената, която на практика сама предложи брак на другото момиче, толкова бързаше тогава.

— Татко — казва Стюарт през зъби и започва нервно да потропва с вилица по чинията си.

На масата настъпва тишина и се чува само упоритото и методично дъвчене на майка, която се опитва да превърне твърдата храна в пюре. Докосвам одрасканото място на ръката си, което още розовее. Прислужницата сипва в чиниите ни пилешки филета, а ние се усмихваме доволни, че неловката тишина е прекъсната.

Докато се храним, татко и сенаторът обсъждат цените на памука, гъгрицата по растенията. Пред очите ми още е гневът на Стюарт, когато сенаторът спомена Патриша. Поглеждам го през няколко секунди, но гневът му, изглежда, не се е стопил. Чудя се дали за това спореха по-рано, когато ги чух от коридора. Сенаторът се обляга на стола си.

— Видяхте ли статията в списание „Лайф“? Преди репортажа за Медгар Евърс, за онзи, как му беше името… Карл… Робъртс.

Вдигам очи и с изненада откривам, че въпросът на сенатора е насочен към мен. Примигвам смутена и се надявам, че ме пита заради работата ми във вестника.

— Линчували са го. Защото казал, че губернаторът е… — замълчавам не защото съм забравила думите, а точно защото си ги спомням.

— Жалък — казва сенаторът, сега вече на баща ми. — С морал на уличница.

Отдъхвам си облекчено, че вниманието вече не е насочено към мен. Поглеждам към Стюарт, за да видя как реагира на разговора. Досега не съм го питала какво мисли за гражданските права. Но ми се струва, че той дори не слуша какво се говори. По лицето му е изписан гняв, силен и студен.

Баща ми си прочиства гърлото.

— Да ви кажа честно — започва той бавно, — отвращавам се, като чуя за подобна жестокост. — Татко тихо оставя вилицата си на масата. Поглежда сенатор Уитуърт в очите. — При мен на полето работят двайсет и пет негри и ако някой пипне с пръст тях или семействата им… — татко гледа съсредоточено. После свежда поглед. — Понякога ме е срам, сенаторе. Срам ме е от нещата, които се случват в Мисисипи.

Майка гледа татко облещено. Аз съм стъписана да чуя мнението му. И още по-стъписана, че го казва на една маса с политик. У дома, когато се повдигне въпросът за расизма, вестниците се обръщат със статиите надолу, а телевизионните канали се превключват. Изведнъж изпитвам страшна гордост от баща си, по много причини. Кълна се, че за миг зървам гордост и в очите на майка, под притеснението, че татко е провалил бъдещето ми. Поглеждам към Стюарт и виждам, че е загрижен, но за какво точно, не мога да разбера. Сенаторът поглежда татко с присвити очи.

— Не е много разумно да се изричат подобни думи за губернатора — казва той.

— Напълно съм съгласен — отвръща татко. — Но въпросът, който напоследък си задавам, е дали не са верни.

— Стули! — изсъсква госпожа Уитуърт. Но в следващия миг се овладява и се усмихва. После се обръща към сенатора като към дете: — Стули, гостите ни едва ли искат да слушат за твоята политика по време на…