Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Разбирам по погледа ти. Познавам по очите ти — засмива се той огорчено. — А се надявах, че ти поне може би ще харесаш малко стареца. Имам предвид, ако някога станеш част от тази стара фамилия.

Вдигам очи към него и потръпвам от думите му… ако станеш част от тази стара фамилия.

— Не мога да кажа, че не ви харесвам, господине — казвам аз и пристъпвам от крак на крак с ниските си обувки.

— Не искам да те натоварвам с проблеми, но тук в последно време ни е доста тежко, Юджиния. Ужасно се притеснихме след онази каша миналата година. С онази, другата — той поклаща глава и свежда очи към чашата в ръката си. — Стюарт просто се вдигна, напусна апартамента си в Джаксън и си премести багажа във вилата във Виксбърг.

— Знам, че е бил много… разстроен — отвръщам аз, макар всъщност да не знам почти нищо.

— По-скоро приличаше на умрял. Да му се не види, като ходех да го видя, той само седеше под прозореца и чупеше орехи. Дори не ги ядеше, само ги вадеше от черупките и ги хвърляше в кофата за боклук. Не искаше да говори нито с мен, нито с майка си… месеци наред.

Той се свива уморено, този огромен широкоплещест мъж, и на мен едновременно ми се иска да избягам, но и да го успокоя, защото изглежда достоен за съжаление, но в същия миг той вдига кръвясали очи към мен и казва:

— Сякаш вчера го учех как да зареди първата си пушка, да застреля първия си гълъб. Но след историята с онова момиче, той… се промени. Вече не ми споделя нищо. Просто искам да знам дали синът ми е добре.

— Мисля, че… е добре. Но честно казано… не съм съвсем сигурна — извръщам поглед аз. Дълбоко в себе си започвам да осъзнавам, че изобщо не познавам Стюарт. Ако онази история го е наранила толкова необратимо и дори не може да говори с мен за случилото се, тогава какво съм аз за него? Просто начин да се разсее ли? Някой, който седи до него и отклонява мислите му от онова, което всъщност го раздира отвътре? Поглеждам към сенатора и се опитвам да се сетя за няколко успокоителни думи, нещо, което майка ми например би казала. Но в стаята продължава да цари мъртвешка тишина.

— Франсин ще ме линчува, ако разбере, че съм ти казал това.

— Няма нищо, господине — отвръщам аз. — Всичко е наред.

Сенаторът изглежда изтощен от разговора, но се опитва да се усмихне.

— Благодаря ти, скъпа. Хайде, отивай при сина ми. Ще се видим след малко.

Изтичвам на задната веранда и сядам до Стюарт. Една светкавица прорязва небето и за миг осветява зловещо прекрасните градини, а после пак настъпва пълна тъмнина. Приличащата на скелет беседка се мержелее в края на градинската пътека. Повдига ми се от чашата шери, която изпих след вечеря. Сенаторът излиза и изглежда забележително по-трезвен, с нова карирана и изгладена риза, същата като онази, с която беше преди малко. Майка и госпожа Уитуърт се разтъпкват наоколо и сочат към някакъв рядък вид рози, подаващи се над верандата. Стюарт обгръща рамото ми с ръка. Той изглежда малко по-добре, но аз се чувствам все по-зле.

— Може ли…? — Посочвам към вратата и Стюарт влиза след мен в къщата. Спирам в коридора с тайното стълбище. — Има много неща, които не знам за теб, Стюарт.

Той посочва към снимките на стената зад мен, включително към празното място: — Всичко е тук.

— Стюарт, баща ти ми каза… — опитвам се аз да намеря подходящи думи.

Той присвива очи:

— Какво ти каза?

— Колко тежко ти е било. Колко зле си се чувствал — казвам аз. — Заради Патриша.

— Той не знае нищо. Не знае каква беше причината, нито заради кого…

Стюарт се обляга на стената, скръства ръце и виждам пак онзи силен гняв, зачервеното му лице. Още е бесен.

— Стюарт. Не е нужно да ми разказваш сега. Но някой ден ще трябва да поговорим за случилото се — изненадвам се от уверения си тон, защото изобщо не се чувствам така.

Той вдига очи и свива рамене.

— Тя преспа с друг, това е.

— С някой… твой познат ли?

— Никой не го познаваше. Беше една от онези пиявици, които се мотаят около училищата и убеждават учителите да направят нещо по въпроса за законите за интеграцията. Е, тя направи нещо по въпроса.

— Искаш да кажеш, че е бил… активист? За граждански права…?

— Е, това е. Сега знаеш.

— Той… чернокож ли беше? — задавям се само при мисълта за последиците, защото дори и на мен ми е ясно, че те биха били ужасяващи, пагубни.

— Не, не беше чернокож. Беше боклук. Някакъв янки от Ню Йорк, от онези, които ги показват по телевизията, с дългите коси и знаците на мира.