Кэтрин Стокетт - Слугинята

През следващите две седмици изцяло се потапям в интервютата. Държа пишещата си машина на задната веранда и работя през по-голямата част от деня и до късно през нощта. През мрежите против насекоми на терасата зеленият двор и полетата изглеждат обгърнати в мъгла. Понякога се улавям как се взирам в нивите, но не ги виждам. Виждам старите кухни в Джаксън с прислужниците, на които им е горещо и лепкаво в белите униформи. Усещам крехките телца и дъха на белите бебета. Усещам онова, което е изпитала Константин, когато майка ме е донесла от болницата и ме е положила в ръцете й. Оставям спомените на чернокожите да ме откъснат от собствения ми нещастен живот.

— Скийтър, Стюарт не се е обаждал от седмици — повтаря майка за осми път. — Не ти е сърдит, нали?

В момента пиша статията за рубриката на госпожа Мърна. Макар преди време да имах готови материали за три месеца напред, сега за малко да пропусна крайния си срок.

— Не е сърдит, майко. Не е нужно да звъни през пет минути! — Но веднага смекчавам тона си. Тя като че ли отслабва повече с всеки изминал ден. Видът на изпъкналата й ключица е достатъчен да смекчи раздразнението ми от забележката й. — Той просто пътува, мамо.

Отговорът ми изглежда я успокоява засега, а аз разказвам същата история на Елизабет, споделям малко повече подробности с Хили и се ощипвам по ръката, за да понеса неуместната й усмивка. Но не знам какво да кажа на себе си. Стюарт се нуждае от „пространство“ и „време“, сякаш става въпрос за физика, а не за човешки взаимоотношения. И вместо по цял ден да се самосъжалявам, аз работя. Пиша. Потя се. Откъде да знам, че от разбито сърце на човек му става толкова горещо. Когато майка отива да си легне в спалнята, аз придърпвам стола си до климатика и се взирам в него.

През юли машината се превръща в сребрист олтар. Заварвам Паскагула да се прави, че бърше прах с една ръка, докато с другата държи плитките си пред студената струя. Климатикът не е ново изобретение, но всеки оборудван с него магазин в града слага табела на витрината си и го посочва в рекламите си като нещо жизненоважно. От картон правя табелка и за дома на Филън и я закачвам на бравата на входната врата: „Вече с климатик“. Майка се усмихва, но се прави, че не й е смешно.

Една от редките вечери, в които съм си вкъщи, сядам на масата с майка и татко. Майка побутва вечерята в чинията си. Цял следобед се опитваше да скрие от мен, че е повръщала. Тя притиска с пръст върха на носа си, за да облекчи главоболието си, и казва:

— Мислех си за двайсет и пети. Не е твърде рано да ги поканим на гости, нали? — А аз още не се осмелявам да й кажа, че със Стюарт сме скъсали. Но по лицето на майка е изписано, че тази вечер се чувства много зле. Бледа е и се опитва да седи изправена по-дълго, отколкото й се иска. Хващам ръката й и казвам:

— Ще попитам, мамо. Сигурна съм, че двайсет и пети е подходяща дата. — Тя се усмихва за пръв път през целия ден.

Ейбълийн се усмихва на купчината страници върху кухненската си маса. Купът е висок около три сантиметра, с двоен интервал между редовете, и започва да прилича на нещо, което може да бъде поставено на лавица с книги. Ейбълийн е също толкова изтощена като мен, а вероятно и повече, защото работи по цял ден, а вечер се прибира и се занимава с интервютата.

— Вижте само — казва тя. — Почти прилича на книга.

Кимвам и се опитвам да се усмихна, но имаме още много работа. Почти август е и макар крайният срок за ръкописа да е чак през януари, остават още пет интервюта, които трябва да бъдат редактирани. С помощта на Ейбълийн оформих, съкратих и подредих пет от главите, включително тази на Мини, но по текстовете има още работа. За щастие частта на Ейбълийн е готова. Дълга е двайсет и една страници, написани прекрасно, простичко. Измислихме няколко десетки псевдонима, и за белите, и за чернокожите, и понякога ни е трудно да запомним всички. От самото начало Ейбълийн е Сара Рос. Мини си избра името Гъртруд Блак, не знам по каква причина. Аз се подписвам като Анонимен, макар Илейн Щайн още да не знае това. Градът се казва Найсвил, Мисисипи, защото такова селище не съществува, но решихме, че ако името на щата е истинско, ще привлечем по-голям интерес. И тъй като по една случайност в Мисисипи положението е най-тежко, решихме непременно да използваме него. През прозореца подухва ветрец и разлиства най-горните страници. Двете светкавично ги притискаме с длани, за да не се разпилеят.

— Мислите ли, че… ще я отпечатат? — пита Ейбълийн. — Когато стане готова?