Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Ако се опиташ да ме изхвърлиш от организацията, лично ще се обадя на Женевиев фон Хабсбург в Ню Йорк — изсъсквам аз, защото по една случайност знам, че Женевиев е идолът на Хили. Тя е най-младият президент в историята на националната женска организация и може би единственият човек, от когото Хили се страхува. Но Хили дори не потрепва.

— И какво ще й кажеш, Скийтър? Ще й кажеш, че не си вършиш работата ли? Ще й кажеш, че разнасяш в чантата си негърски активистки материали?

Прекалено съм ядосана, за да позволя думите й да ме притеснят.

— Искам си ги обратно, Хили. Взе нещо, което е мое.

— Разбира се, че ще ги взема. Нямаш работа да разнасяш подобно нещо. Ами ако някой ги види?

— Коя си ти, че да ми кажеш какво мога и какво не мога да нося…

— Това ми е работата, Скийтър! Много добре знаеш, че никой няма да си купи и парче торта от организация, в която членуват поддръжници на расовата интеграция!

— Хили — искам просто да я чуя как го казва.

— А за кого събираме парите от продажбата на тези парчета торта? Тя обръща очи с досада:

— За бедните гладуващи африкански дечица.

Чакам я да види иронията в това, че изпраща пари на чернокожи хора в други държави, но не и в другия край на града. Но ми хрумва нещо по-добро:

— Ще се обадя на Женевиев веднага. Ще й кажа каква лицемерка си.

Тялото на Хили се стяга. За миг си помислям, че съм пропукала малко черупката й. Но тя веднага облизва устни, поема си дълбоко въздух и изсумтява силно:

— Нищо чудно, че Стюарт Уитуърт те заряза.

Стисвам зъби, за да не разбере как ме карат да се чувствам думите й. Но вътрешно се чувствам като бавно плъзгаща се змийска кожа. Усещам как всичко в мен се изхлузва на пода.

— Искам си законите обратно — казвам й аз с разтреперан глас.

— Тогава публикувай инициативата.

Обръщам й гръб и тръгвам към вратата. Оставям чантата си в кадилака и паля цигара. За мое облекчение, когато се прибирам вкъщи, лампата в стаята на майка е угасена. Минавам на пръсти по коридора, излизам на задната веранда и затварям леко скърцащата мрежа против насекоми. Сядам пред пишещата машина. Но не мога да пиша. Взирам се в малките сиви квадратчета на мрежата. Взирам се толкова напрегнато, че преставам да ги забелязвам. Тогава нещо в мен се отприщва. Чувствам се нереална. Луда. Глуха съм за онзи проклет телефон, който не звъни. Глуха съм за шума от повръщането на майка. За гласа й, който долита през прозореца: „Добре съм, Карлтън, премина.“ Чувам всичко това и в същото време не го чувам. Усещам само силно бучене в ушите.

Изваждам от чантата си страницата със санитарната инициатива на Хили. Хартията е омекнала, мокра от влажния въздух. Една нощна пеперуда каца в края на листа и оставя кафяво петънце от прашеца по крилете си. С бавни предпазливи удари започвам да печатам бюлетина: „Сара Шелби се омъжва за Робърт Прайър; заповядайте на изложбата на бебешки дрешки на Мери Катрин Симпсън; каним на чай редовните си дарители.“ После печатам инициативата на Хили. Разполагам я на втора страница, срещу снимките от последните събития. Така всички ще я видят, докато разглеждат снимките си от лятната забава. Докато пиша, единственото, което не ми излиза от ума, е: „Какво ли би си помислила за мен Константин?“

— На колко години става днес голямото момиче?

Мей Мобли още е в леглото. Вдига сънено две пръстчета и казва:

— Мей Мобли на две.

— А, не, днес ставаме на три! — Вдигам още едно от пръстчетата й и декламирам стихчето, което татко ми казваше на рождените ми дни: Три войничета маршируват в ред, двете остават, едното излиза напред. Тя вече спи в легло за големи момичета, защото подготвят детската стая за бебето. — Другата година ще кажем стихчето за четирите войничета, които си търсят нещо за ядене.

Малката сбърчва носле, защото сега ще трябва да запомни, че „Мей Мобли на три“, след като цял живот е повтаряла на хората „Мей Мобли на две.“ Когато си малък, ти задават само два въпроса — как се казваш и на колко години си, затова е най-добре да запомниш правилните отговори.

— Аз съм Мей Мобли на три — казва тя. Изпълзява от леглото с чорлава като птиче гнездо коса. Онова плешиво петно, което имаше като бебе, пак започва да се появява. Обикновено, като й среша косата върху него, успявам да го скрия за няколко минути, но само толкова. Косата й е рядка и вече почти няма къдрици. До вечерта косата й увисва на клечки. На мен не ми пречи, че малката не е сладка, но се опитвам да я наглася колкото мога по-хубаво за пред майка й.