Кэтрин Стокетт - Слугинята

Опитвам се да измисля уместен въпрос, но не ми хрумва нищо.

— И знаеш ли кое беше най-нелепото в цялата ситуация, Скийтър? Щях да го преживея. Можех да й простя. Тя ме помоли да й простя, каза, че ужасно съжалява. Но аз знаех, че ако някога се разбере, че снахата на сенатор Уитуърт е преспала с някакъв проклет янки, борец за граждански парва, кариерата му ще бъде съсипана. Щеше да бъде съсипан ей така — той щраква с пръсти.

— Но на масата баща ти каза, че Рос Барнет не е прав.

— Нещата не са така прости. Няма значение какви са убежденията му. Важно е какви са убежденията на Мисисипи. Тази есен ще се кандидатира за сената на САЩ, а аз имам нещастието да знам този факт.

— Значи си скъсал с нея заради баща си?

— Не, скъсах с нея, защото ми изневери — Стюарт свежда поглед към ръцете си и аз виждам срама, който го измъчва.

— Но не се събрах пак с нея заради… баща си.

— Стюарт, още ли… си влюбен в нея? — питам аз и се опитвам да се усмихна, все едно това е най-обикновен въпрос, макар да усещам как кръвта се стича към краката ми. Имам чувството, че ще припадна.

Стюарт се прегърбва още повече, опрян върху украсения със златисти мотиви тапет. Гласът му става по-тих:

— Ти никога не би го направила. Не би ме излъгала така. Нито мен, нито когото и да било.

Той няма представа колко хора лъжа в момента. Но работата не е там.

— Отговори ми, Стюарт. Влюбен ли си още в нея?

Той разтрива слепоочията си, прокарва ръка през очите си. Струва ми се, че ги крие.

— Мисля, че известно време не бива да се виждаме — прошепва той.

Протягам ръка към него по навик, но той се отдръпва.

— Имам нужда от малко време, Скийтър. Имам нужда да работя… да копая нефт… да помисля.

Отварям уста слисана. От верандата родителите ми ме викат. Време е да си тръгваме.

Вървя след Стюарт към предната част на къщата. Семейство Уитуърт стоят в спираловидното фоайе, а ние, тримата Филън, излизаме през вратата. Сякаш през памук до мен долитат гласовете на другите, които се уговарят следващия път да се съберат на вечеря у дома. Сбогувам се, благодаря им, а собственият ми глас ми се струва чужд. Стюарт помахва от стълбите и ми се усмихва, за да не разберат родителите ни, че нещо се е променило.

С майка и татко стоим в дневната и се взираме в сребристата кутия на прозореца. Тя е с размера на автомобилен двигател, отрупана с копчета, с лъскаво хромирано покритие и излъчва надежда за модерен свят. Върху нея пише „Федърс“ 9 9 Марка климатици — Бел.прев. .

— Кои са тези Федърс? — пита майка. — От къде е родът им?

— Хайде, дръпни ръчката, Шарлот.

— О, не. Няма да пипам тази грозотия.

— Боже, мамо, доктор Нийл каза, че ти е необходим. А сега се отдръпни. — Родителите ми ме поглеждат гневно. Те не знаят, че Стюарт скъса с мен след вечерята у Уитуърт. Не подозират и за облекчението, което копнея да ми донесе тази машина. Че всяка минута ми е толкова горещо и изпитвам такава пареща болка, че имам чувството, че ще изгоря. Завъртам копчето на „1“. Полилеят над главите ни примигва. Свистенето се засилва бавно, сякаш набира скорост по нанагорнище. Виждам как няколко косъма от косата на майка леко се надигат и развяват.

— О… Боже! — казва майка и затваря очи. Напоследък е много уморена и язвата й се влошава. Доктор Нийл каза, че ако в къщата е хладно, ще се чувства малко по-добре.

— Това дори не е най-високата степен — казвам аз и завъртам копчето на „2“.

Въздушната струя започва да духа по-силно, става по-студено и тримата се усмихваме, когато потта по челата ни започва да изсъхва.

— Какво пък, нека пробваме на най-силната степен — казва татко и превключва на „3“, най-високата, най-студената, най-прекрасната степен, и майка се кикоти.

Зяпаме климатика с отворени уста, сякаш ще го глътнем. Лампите пак заблестяват по-силно, свистенето се усилва, усмивките ни стават още по-широки и в този миг всичко угасва. Тъмнина.

— Какво… стана? — пита майка.

Татко вдига очи към тавана. После излиза в коридора.

— Заради тази проклетия е гръмнал бушонът.

Майка развява кърпичка около врата си, за да се разхлади.

— Мили Боже, Карлтън, оправи го.

В продължение на час слушам как татко и Джеймсо прехвърлят бушони и инструменти, тропат по верандата с обувки. След като поправят повредата и аз изслушвам лекцията на татко как не трябва да включвам на „3“, иначе ще вдигна къщата във въздуха, с майка наблюдаваме как прозорците започват да се запотяват. Майка задрямва в стола си в стил кралица Ан с придърпано до гърдите зелено одеяло. Аз я изчаквам да заспи, слушам лекото й похъркване, гледам сбърченото й чело. Тръгвам на пръсти, изключвам всички лампи, телевизора, всяка електрическа проклетия на долния етаж, освен хладилника. Заставам до прозореца и си разкопчавам блузата. Внимателно завъртам копчето на „3“. Защото копнея да не чувствам нищо. Искам да замръзна отвътре. Искам студът да скове и сърцето ми. Бушонът гръмва след около три секунди.