Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Франсин, остави ме да кажа какво мисля. Бог ми е свидетел, че не мога да го правя от девет до пет, затова ми позволи да си казвам мнението поне в дома си.

Усмивката на госпожа Уитуърт не слиза от лицето й, но по бузите й плъзва лека розовина. Тя се взира съсредоточено в белите рози по средата на масата. Стюарт е забил поглед в чинията си със същия тих гняв като преди малко. Не ме е поглеждал, откакто сервираха пилешкото. Всички замълчават, а после някой насочва разговора към времето. Когато вечерята най-сетне приключва, ни канят на задната веранда, за питиета и кафе. Със Стюарт тръгваме по коридора. Докосвам го по ръката, но той се отдръпва.

— Знаех си, че ще се напие и ще се раздрънка.

— Стюарт, всичко е наред — казвам аз, защото си мисля, че говори за политическите възгледи на баща си. — Прекарваме си добре.

Но Стюарт се поти трескаво.

— Цяла вечер повтаря Патриша това, Патриша онова. Колко пъти е нужно да я споменава?

— Просто забрави, Стюарт! Всичко е наред.

Той прокарва ръка през косата си и избягва погледа ми. Обзема ме усещането, че дори не ме забелязва. И тогава осъзнавам нещо, което подозирам цяла вечер. Той гледа мен, но си мисли за… нея. Тя е навсякъде. В гнева в очите на Стюарт, на върха на езика на сенатора и госпожа Уитуърт, на стената, където сигурно е висяла нейната снимка. Казвам на Стюарт, че трябва да отида до тоалетната. Той ми посочва пътя надолу по коридора.

— После ела при нас на верандата — казва той, но не се усмихва.

В банята се взирам в отражението си, казвам си, че е така само заради вечерята, че всичко ще се оправи, щом си тръгнем от тази къща. На връщане от тоалетната минавам покрай дневната, където сенаторът си налива поредното питие. Той се смее сам, окапва ризата си и се оглежда, за да провери дали някой го е видял как разлива. Опитвам се да мина на пръсти край вратата, преди да ме е забелязал.

— Ето те и теб! — провиква се той, докато аз се промъквам. Връщам се бавно на прага и лицето му се озарява. — Какво има? Загуби ли се? — той излиза в коридора.

— Не, господине, тъкмо… отивах при останалите.

— Ела тук, момиче. — Той ме прегръща през рамото и от миризмата на бърбън очите ми засмъдяват. Виждам, че е разлял доста по ризата си. — Добре ли си прекарваш?

— Да, господине, благодаря.

— Не позволявай майката на Стюарт да те уплаши. Тя просто закриля детето си, това е всичко.

— О, не, тя е… много мила. Всичко е наред. — Поглеждам към коридора, откъдето долитат гласовете на другите. Сенаторът въздъхва замислено. — Последната година ни беше много трудно заради Стюарт. Предполагам, че ти е казал какво се случи.

Кимвам настръхнала.

— Беше много тежко — продължава сенаторът. — Изключително тежко. — После изведнъж се усмихва. — Я виж това! Виж кой е дошъл да те поздрави. — Той взима на ръце малко бяло кученце и го прокарва по ръката си като кърпа за тенис. — Кажи здравей, Дикси — подканя го той напевно. — Кажи здравей на госпожица Юджиния.

Кучето се съпротивлява, извива глава от вонящата му риза. Сенаторът пак се обръща към мен с празен поглед. Изглежда, е забравил, че съм в стаята.

— Тъкмо отивах към верандата — казвам аз.

— Ела, ела вътре. — Той ме хваща под ръка и ме повежда към една дървена врата. Влизаме в малка стая с масивно бюро и жълта лампа, която хвърля отровни отблясъци върху тъмнозелените стени. Той затваря вратата зад мен и аз веднага усещам промяната във въздуха, задушавам се и ме обхваща клаустрофобия. — Виж сега, всички казват, че говоря твърде много, след като пийна няколко чашки, но… — Сенаторът ме поглежда с присвити очи, все едно двамата заговорничим отдавна. — Искам да ти кажа нещо.

Кучето се е предало, упоено от миризмата на ризата му. Изведнъж изпитвам отчаяна нужда да поговоря със Стюарт, сякаш с всяка секунда, в която съм далеч от него, го губя. Отстъпвам назад.

— Мисля, че… трябва да отида да намеря… — посягам към бравата, сигурна съм, че се държа много невъзпитано, но не издържам повече на миризмата на алкохол и пури. Сенаторът се разсмива и кимва, когато хващам бравата.

— И ти, а? — Той се обляга на бюрото с пораженско изражение.

Тръгвам да отварям вратата, но сенаторът има същото объркано изражение като Стюарт, когато се появи на верандата у дома. Струва ми се, че нямам друг избор, освен да попитам:

— Какво и аз, господине?

Сенаторът поглежда към снимката на госпожа Уитуърт, огромен студен портрет, закачен на стената в кабинета му като предупреждение.