Кэтрин Стокетт - Слугинята

Опитвам се да й се усмихна, да се престоря на уверена.

— Надявам се — казвам аз възможно най-ведро. — Изглежда, хареса идеята и… ами, протестът наближава и… Усещам как гласът ми заглъхва.

В действителност не знам дали госпожа Щайн ще поиска да публикува книгата. Но знам със сигурност, че цялата отговорност лежи върху моите рамене, а по трудолюбивите, набраздени от бръчки лица на прислужниците виждам колко силно искат тя да бъде публикувана. Страхуват се, поглеждат през десет минути към задната врата, плашат се да не ги хванат, че говорят с мен. Ужасяват се, че ще ги пребият като внука на Лувиния или, да не дава Господ, ще ги причакат в собствения им двор като Медгар Евърс. Рискът, който поемат, е доказателство, че искат, при това силно, историите им да бъдат отпечатани.

Вече не се чувствам в безопасност само защото съм бяла. Озъртам се през рамо, когато отивам с пикапа към дома на Ейбълийн. Случката с полицаите, които ме спряха преди няколко месеца, ми напомня, че сега съм заплаха за всяко бяло семейство в града. Макар голяма част от историите да са приятни, да показват силната връзка между прислужниците и семействата, именно неприятните истории ще привлекат вниманието на хората. От тях кръвта им ще кипне и ръцете им ще се свият в юмруци. Трябва да пазим книгата в пълна тайна.

Умишлено закъснявам с пет минути за срещата на женската организация в понеделник, първата ни сбирка от месец насам. Хили беше на почивка и не би допуснала да се съберем без нея. Навсякъде около мен жените седят, пушат цигари и тръскат пепелта в стъклени пепелници на пода. Аз си гриза ноктите, за да не запаля. Не съм пушила от шест дни. Освен липсата на цигара в ръката ми, ми става нервно и като оглеждам лицата около себе си. Веднага забелязвам седем жени, които са свързани по някакъв начин с книгата или самите те присъстват в историите. Искам да се махна оттук и да се върна към работата си, но минават два дълги горещи часа, преди Хили най-накрая да удари с чукчето. Вече дори тя изглежда уморена да слуша собствения си глас. Момичетата стават и се протягат. Някои си тръгват, нетърпеливи да се върнат при съпрузите си. Други се бавят — онези, чиито кухни са пълни с деца, а прислужниците им са се прибрали вкъщи. Събирам си бързо нещата и се надявам никой да не ме заговори, особено Хили. Но преди да успея да се измъкна, Елизабет среща погледа ми и ми помахва да отида при нея. Не съм я виждала от седмици и няма как да не говоря с нея. Гузно ми е, че не съм й ходила на гости. Тя се хваща за облегалката на стола и се надига. В шестия месец е и е замаяна от успокоителните хапчета за бременни.

— Как си? — питам аз. Всяка част от тялото й си е същата, с изключение на огромния издут корем. — Този път по-леко ли ти е?

— Господи, не, ужасно е, а ми остават още три месеца.

И двете замълчаваме. Елизабет се оригва лекичко и поглежда часовника си. Най-накрая взима чантата си и се кани да тръгва, но в същия миг ме хваща за ръката.

— Чух за теб и Стюарт — прошепва тя. — Много съжалявам. Свеждам очи. Не се изненадвам, че знае, а по-скоро, че мина толкова време, преди да се разчуе. Не съм казвала на никого, но предполагам, че Стюарт е споделил. Тази сутрин тъкмо се наложи да излъжа майка, че семейство Уитуърт ще са извън града на двайсет и пети, датата, на която майка искаше да ги покани на гости.

— Съжалявам, че не ти казах — отвръщам аз. — Не ми се говори за това.

— Разбирам. Ох, да му се не види, по-добре да тръгвам, защото Райли сигурно вече се е вбесил, че го оставих сам с нея. — Тя хвърля един последен поглед към Хили.

Хили се усмихва и я пуска да си ходи с кимване. Събирам бързо бележките си и тръгвам към вратата. Преди обаче да успея да изляза, чувам гласа й:

— Почакай малко, Скийтър.

Въздъхвам, обръщам се и се изправям лице в лице с Хили. Тя е облечена с морскосин костюм, подходящ за петгодишни момиченца. Плисетата около бедрата й са опънати като мех на акордеон. В стаята вече сме останали само двете.

— Може ли да го обсъдим, моля те? — Тя държи в ръка последния брой на бюлетина и ми става ясно какво ще последва.

— Не мога да остана. Майка е болна…

— Казах ти преди пет месеца да публикуваш инициативата ми, а ти за поредна седмица не спазваш нарежданията ми. Поглеждам я и изведнъж ме обзема див гняв. Всичко, което потискам от месеци, се надига и изригва от гърлото ми.

— Няма да публикувам тази инициатива.

Хили ме поглежда, без да помръдва.

— Искам да видя инициативата в бюлетина преди изборите — казва тя и вдига пръст към тавана, — иначе ще звънна горе, госпожичке.