Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Ела в кухнята — казвам й аз. — Ще ти направим закуска като за рожденичка.

Госпожа Лийфолт е на фризьор. Не си направи труда да остане при детето си, когато то се събуди на първия рожден ден, който ще помни. Но поне й купи, каквото искаше. Заведе ме в спалнята и посочи една голяма кутия на пода.

— Колко ще се зарадва само — рече госпожа Лийфолт. — Ходи, говори и дори плаче.

Малката наистина ще се зарадва на голямата розова кутия на бели точки. Отгоре има целофан, а вътре лежи кукла, висока колкото Мей Мобли. Казва се Алисън. Има руса къдрава коса и сини очи. Облечена е с розова рокля с волани. Всеки път, като пуснат рекламата, Мей Мобли тича при телевизора, хваща го от двете страни, лепва се за екрана и гледа сериозно. Госпожа Лийфолт изглежда, все едно ще се разплаче, докато гледа играчката. Струва ми се, че като е била малка, старата й зла майка никога не й е купувала, каквото е искала.

В кухнята приготвям овесена каша без подправки и поръсвам отгоре малки дъвчащи бонбони. Изпичам цялото това нещо, за да стане хрупкаво. После украсявам с нарязани ягоди. Овесената каша е само за това — да сложиш в нея нещата, които обичаш да ядеш. Трите розови свещички, които донесох от вкъщи, са в чантата ми. Изваждам ги и развивам амбалажната хартия, в която ги бях загърнала, за да не се огънат. След като ги запалвам, занасям купичката с овесена каша на малката, седнала на високото си столче, поставено на бялата пластмасова маса в средата на стаята. Казвам й:

— Честит рожден ден, Мей Мобли на две! Тя се засмива и отвръща: — Аз съм Мей Мобли на три!

— Вярно е! А сега духни свещичките, малката. Преди да се стопят в овесената каша.

Тя се взира в пламъчетата с усмивка.

— Духни ги, голямо момиче!

Тя ги духва наведнъж. Облизва кашата от свещите и започва да яде. След малко ми се усмихва и пита:

— Ти на колко години си?

— Ейбълийн е на петдесет и три!

Очите на малката се разширяват. Все едно съм на хиляда.

— Ти имаш ли… рожден ден?

— Да — засмивам се аз. — За съжаление имам. Моят рожден ден е другата седмица. — Не мога да повярвам, че ще стана на петдесет и четири години. Кога отлетя времето?

— Имаш ли бебета? — пита тя.

Разсмивам се:

— Цели седемнайсет.

Тя още не може да брои до седемнайсет, но знае, че е много.

— С толкова можеш да напълниш цялата кухня — казвам й аз.

Кафявите й очи са се разширили от учудване.

— Къде са бебетата?

— Из целия град. Всички бебета, които съм гледала.

— Защо не идват да си играят с мен?

— Защото повечето са пораснали. Много от тях вече си имат свои бебета.

Боже, колко объркана изглежда. Замисля се, все едно се опитва да ги преброи всичките. Накрая й казвам:

— И ти си едно от тях. Броя всички бебета, които гледам, за мои.

Тя кимва и скръства ръчички. Започвам да мия съдовете. Ще празнуват рождения й ден довечера, само семейството, и трябва да направя тортите. Първо ще приготвя ягодовата с ягодова глазура. Ако зависеше от Мей Мобли, тя щеше да яде само ягоди. А после ще направя другата.

— Да направим шоколадова торта — рече вчера госпожа Лийфолт. Бременна е в петия месец и си умира за шоколад.

Аз вече бях планирала менюто миналата седмица. Бях приготвила всичко. Не може да ми сервира нещо толкова важно в последния момент.

— Аха. А какво ще кажете за ягодова торта? Тя е любимата на Мей Мобли.

— О, не, тя иска шоколадова.

Днес ще отида до магазина, за да напазарувам всичко необходимо. Шоколадова другия път. Реших, че просто ще направя две торти. Така поне ще може да духне два пъти свещичките. Измивам чинията й от овесената каша. Давам й да пийне гроздов сок. Донесла е в кухнята старата си кукла, онази, дето кръсти Клаудия, с нарисувана коса и очи, които е се затварят. Когато я изпуснеш на пода, куклата издава жалък вой.

— Ето го и твоето бебче — казвам аз, а тя потупва куклата по гърба, все едно я кара да се оригне, и кимва. После казва:

— Ейби, ти си ми истинската майка — дори не ме поглежда, казва го така, като че ли говори за времето.

Коленича на пода, където тя си играе.

— Майка ти е на фризьор. Миличка, ти знаеш коя е твоята майка.

Но тя поклаща глава и прегръща куклата.

— Аз съм твое бебе — казва тя.

— Мей Мобли, знаеш, че само се шегувах, че всичките седемнайсет деца са мои, нали? Те не са мои наистина. Аз имах само едно дете.

— Знам — отвръща тя. — Аз съм твоето истинско дете. Другите, за които каза, не са истински.

И преди ми се е случвало да гледам объркани деца. Джон Грийн Дъдли — първата дума, която това момче изрече, беше „мама“ и когато я каза, гледаше право в мен. Но скоро след това започна да вика на всички, даже и на себе си, мама, викаше мама и на татко си. Това продължи дълго. Никой не се разтревожи. Разбира се, когато на игра започна да облича шарените полички на сестра си Джуъл Тейлър и да се пръска с „Шанел № 5“ всички малко се притеснихме. Работих у семейство Дъдли твърде дълго, повече от шест години. Татко му го водеше в гаража и го налагаше с гумения маркуч, като така се опитваше да пропъди момичето от него и накрая аз не издържах. Едва не задушавах Трийлор, когато се прибирах вкъщи и го прегръщах силно.