Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Но може наистина да е допуснала грешка в бюлетина. Може да…

— Елизабет — скръства ръце Хили. — Не говоря за тоалетни. Говоря за законите на този щат. Помисли си, искаш ли Мей Мобли да седи до чернокожо момче в часовете по английски език? — Госпожа Хили хвърля поглед към мен на масата за гладене. Снижава глас, но никак не я бива да шепне. — Искаш ли негрите да живеят тук, в този квартал? Да докосват задника ти, когато те задминават на улицата?

Вдигам очи и виждам, че госпожа Лийфолт е започнала да схваща. Тя изправя примерно гръб.

— Уилям побесня, когато видя какво е направила с къщата ни, и не мога повече да петня името си, като общувам с нея, не и с предстоящите избори. Вече поканих Джийни Калдуъл да заеме мястото на Скийтър в групата ни по бридж.

— Изхвърлила си я от клуба по бридж?

— И още как! Мислех си да я изхвърля и от женската организация.

— Имаш ли изобщо това право?

— Разбира се, че имам. Но искам тя да седи в залата и да види, че е станала за смях — кимва госпожа Хили. — Трябва да разбере, че не може да продължава така. Имам предвид, че е едно да се държи така пред нас, но при други хора може да си докара големи неприятности.

— Вярно е. В града има расисти — казва госпожа Лийфолт.

Госпожа Хили кима:

— О, да, пълно е. След малко двете стават и отиват някъде с колата. Доволна съм, че не се налага да им гледам физиономиите известно време. По пладне господин Лийфолт се прибира вкъщи за обяд, което се случва рядко. Той сяда на малката маса за закуска.

— Ейбълийн, приготви ми обяд, моля те. — Той взима вестника и го тръсва, за да се изправят страниците. — Искам печено говеждо.

— Да, господине. — Поставям подложка, салфетка и сребърни прибори пред него. Той е висок и много слаб. Съвсем скоро ще оплешивее напълно. Около главата му има пръстен черна коса, но темето му е голо.

— Ще останеш ли да помагаш на Елизабет с бебето? — пита той, без да вдига очи от вестника. Той по принцип изобщо не ми обръща внимание.

— Да, господине — отвръщам аз.

— Защото чувам, че често си сменяш работата.

— Да, господине — отвръщам аз. Вярно е. Повечето прислужници остават при едно и също семейство през целия си живот, но не и аз. Имам си причини да напускам, когато децата станат на осем-девет години. Смених няколко работи, докато разбера това. — Справям се най-добре с малки деца.

— Значи не гледаш на себе си съвсем като на прислужница. Ти си по-скоро бавачка на децата. — Той сваля вестника и ме поглежда. — Специалист си, като мен.

Не казвам нищо, а само леко кимвам.

— Разбираш ли, аз се занимавам само с данъците на фирми, а не попълвам данъчните декларации на отделни лица.

Започвам да се притеснявам. За пръв път говори с мен толкова, а работя тук от три години.

— Сигурно е трудно да си намираш нова работа всеки път, когато децата пораснат достатъчно, че да тръгнат на училище.

— Винаги изскача по нещо.

Той не отговаря и аз тръгвам да вадя печеното от хладилника.

— На човек са му нужни добри препоръки, когато се мести на различни места като теб.

— Да, господине.

— Чух, че познаваш Скийтър Филън. Старата приятелка на Елизабет.

Не вдигам глава. Съвсем бавно започвам да режа, режа, режа месото на филийки. Сърцето ми вече бие три пъти по-бързо.

— Понякога й помагам със съвети за чистене. За статиите.

— Така ли? — пита господин Лийфолт.

— Да, господине. Просто ме пита за съвети.

— Не искам повече да разговаряш с тази жена, нито за чистене, нито да й казваш здрасти, ясно ли е?

— Да, господине.

— Ако чуя, че си говорила с нея, ще си имаш големи неприятности. Разбра ли?

— Да, господине — прошепвам аз и се чудя какво ли знае този човек. Господин Лийфолт пак вдига вестника.

— Направи ми сандвич с месото. Сложи и малко майонеза. И да не е твърде препечен, не искам да стане сух.

Същата вечер с Мини седим на кухненската маса у нас. Днес следобед ръцете ми започнаха да треперят и още не са спрели.

— Този грозен бял глупак! — казва Мини. — Просто ми се ще да знам какво му се върти в главата.

На задната врата се почуква и двете с Мини се споглеждаме. Само един човек чука така на вратата ми, всички останали направо влизат. Отварям и виждам госпожица Скийтър.

— Мини е тук — прошепвам аз, защото винаги е по-безопасно да знаеш, че влизаш в стая, в която е Мини. Радвам се, че дойде. Имам да й разправям много, а не знам откъде да започна. Но се изненадвам, че по лицето на госпожица Скийтър виждам нещо подобно на усмивка. Предполагам, че още не е говорила с госпожа Хили.