Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Разкажи ми тайна история — прошепва тя с широка усмивка. Сега, щом пристигна на работа, тя все иска да й разказвам по някоя тайна история. Тайните истории са онези, дето си ги измислям.

Но в същия миг госпожа Лийфолт се появява с чанта на рамо, готова за излизане.

— Мей Мобли, излизам. Ела да прегърнеш мама.

Но Мей Мобли не помръдва. Госпожа Лийфолт е застанала с ръка на хълбока и чака детенцето си.

— Хайде, Мей Мобли — прошепвам аз. Побутвам я и тя отива да прегърне майка си силно, някак си отчаяно, но госпожа Лийфолт вече рови в чантата си за ключовете и не й обръща много внимание. Това обаче май вече не притеснява Мей Мобли както преди и на мен ми се свива сърцето.

— Хайде, Ейби — казва Мей Мобли, след като майка й излиза. — Време е за тайната ми история.

Отиваме в стаята й, където обичаме да стоим. Аз сядам на големия стол, тя сяда в скута ми, усмихва се и се полюшва.

— Кажи ми за кафявата опаковка. И подаръка. — Толкова се вълнува, че скимти. Скача за малко от скута ми, изскимтява тихичко, за да се успокои. После пак сяда в мен. Това й е любимата приказка, защото, когато й я разказвам, получава два подаръка.

Взимам кафявата амбалажна хартия от покупките си от супермаркет „Пигли Уигли“ и увивам в нея нещо дребно, например бонбон. После взимам бяла опаковъчна хартия от дрогерията на Коул и в нея загръщам още един бонбон. Тя ме гледа много сериозно, докато опаковам и й разказвам приказката за това, как не е важно какъв цвят е опаковката, а какво е увито в нея.

— Днес ще ти разкажа друга приказка — казвам аз, но първо се ослушвам, за да се уверя, че госпожа Лийфолт няма да се върне, защото е забравила нещо. Хоризонтът е чист. — Днес ще ти разкажа за един човек от космоса. — Тя обича да слуша за хора от космоса. Любимият й сериал по телевизията е „Моят любим марсианец“. Вадя шапките с антени, които снощи направих от станиол, и ги слагам на главите ни. Една за нея и една за мен. С тези неща приличаме на луди хора.

— Един ден един мъдър марсианец дошъл на Земята, за да научи хората на две неща — започвам аз.

— Марсианец? Колко голям?

— О, близо два метра.

— А как се казвал?

— Марс Лутър Кинг.

Тя си поема дълбоко дъх и обляга глава на рамото ми. Усещам как тригодишното й сърчице бие до моето, как пърха като пеперудка върху бялата ми униформа.

— Господин Кинг бил много приятен марсианец. Приличал досущ на нас, имал нос, уста, коса по главата, но понякога хората го гледали странно, а друг път направо се държали лошо с него.

Мога да си докарам голяма беля, особено от господин Лийфолт, задето й разказвам тези приказки. Но Мей Мобли знае, че това са нашите „тайни истории“.

— Защо, Ейби? Защо хората се държали лошо с него? — пита тя.

— Защото бил зелен.

Тази сутрин телефонът у госпожа Лийфолт звъни два пъти и двата пъти не успявам да вдигна. Първия път, защото гонех голата Мей Мобли из двора, а втория, защото бях в тоалетната в гаража и тъй като госпожа Лийфолт закъснява с три — да, три — седмици с раждането, не очаквам, че ще може да изтича до телефона. Но не очаквам и да ми се сопне, че не съм успяла да го вдигна и аз. Божке, трябваше да се досетя, когато се събудих тази сутрин. Снощи с госпожица Скийтър работихме по историите до дванайсет без петнайсет. Бях уморена до смърт, но завършихме осма глава, а това означава, че ни остават още четири. Крайният срок е десети януари и не знам дали ще успеем. Вече е третата сряда от октомври и е ред групата по бридж да се събере у госпожа Лийфолт. Сега, след като изгониха госпожица Скийтър, всичко се промени. Идват госпожа Джийн Калдуъл, която вика на всички „скъпа“, и госпожа Лу Ан, която замести госпожа Уолтърс, и всички са любезни и сковани, и все се съгласяват една с друга. Вече не ми е много интересно да ги слушам. Наливам последния студен чай, когато на вратата се позвънява. Бързо отивам да отворя и да покажа на госпожа Лийфолт, че не съм станала по-бавна, както разправя. Щом отварям, първото, което ми идва наум, е „розово“. Никога преди не съм я виждала, но съм чувала достатъчно от Мини, за да я позная. Защото коя друга ще напъха изключително големия си бюст в изключително тесен пуловер?

— Здравей — казва тя и облизва намазаните си с червило устни. Протяга ръка към мен и си мисля, че ще ми подаде нещо. Аз посягам да взема онова, което ще ми даде, а тя взима, че се здрависва с мен.

— Казвам се Силия Фут и идвам при госпожа Елизабет Лийфолт.

Толкова съм хипнотизирана от всичкото това розово, че ми трябват няколко секунди да осъзная колко зле може да свърши цялата работа за мен. И за Мини. Мина много време, но онази лъжа остана.