Кэтрин Стокетт - Слугинята

Макар да е третата седмица от октомври, лятото продължава да се ниже монотонно като въртяща се сушилня за дрехи. Тревата в двора на госпожа Силия все още е яркозелена. Оранжевите далии още се усмихват, опиянени на слънцето. И всяка вечер проклетите комари излизат на лов за кръв, подложките ми за потене се вдигнаха на три цента за кутия, а електрическият ми вентилатор се разби на кухненския под. Една октомврийска сутрин, три дни след обаждането на госпожа Хили, отивам на работа половин час по-рано. Изпратих Шугър да заведе децата на училище. Смляното кафе е в модерната кафеварка, водата в съда се затопля. Подпирам се на шкафа. Тишина. Това чаках цяла нощ. Хладилникът „Фриджидеър“ се включва с тихо бръмчене. Поставям ръка върху него, за да усетя вибрациите.

— Ужасно си подранила, Мини.

Отварям хладилника и скривам глава в него.

— Добро утро — обаждам се, наведена над рафта със зеленчуците. Единствената мисъл в главата ми е: „Още е рано.“ Премятам в ръцете си няколко артишока, студените стебла боцкат ръцете ми. Така наведена, главата ми пулсира още по-силно. — Ще приготвя печено за вас и господин Джони, а после ще приготвя и… — но гласът ми звучи пискливо. — Мини, какво се е случило? — госпожа Силия е дошла до вратата на хладилника, без да я усетя. Сбърчвам неволно лице. Раната от порязано на веждата ми се отваря отново и горещата кръв щипе, все едно ме режат с бръснач. Обикновено синините са на места, на които не се виждат. — Седни, скъпа. Падна ли? — Тя слага ръка на хълбока си върху розовата нощница. — Пак ли се спъна в кабела на вентилатора? — Добре съм — отвръщам аз и се обръщам, за да не ме види.

Но госпожа Силия се навежда и гледа в раната с облещени очи, все едно не е виждала нещо по-ужасно. Една бяла дама веднъж ми каза, че кръвта изглежда по-червена върху черна кожа. Вадя памучен тампон от джоба си и го притискам към лицето си. — Нищо работа — казвам аз. — Ударих се във ваната. — Мини, тече ти кръв. Струва ми се, че раната трябва да се зашие. Нека повикам доктор Нийл — тя грабва телефона от стената, но после го затваря. — О, той е на лов с Джони. Тогава ще позвъня на доктор Стийл.

— Госпожо Силия, не ми трябва лекар.

— Трябва някой да те прегледа, Мини — отвръща тя и пак вдига слушалката.

Налага ли се наистина да й го казвам? Стисвам зъби и отварям уста:

— Тези доктори няма да прегледат чернокож, госпожо Силия. Тя пак връща слушалката на мястото й. Обръщам се с лице към мивката. Повтарям си наум: „Това не влиза в ничия работа, просто си върши задълженията“, но снощи изобщо не мигнах. Лирой ми крещя цяла вечер, уцели ме по главата със захарницата, изхвърли дрехите ми на задната веранда. Имам предвид, че когато се е напил с евтино вино, е едно, но… ох. Срамът така ме смазва, че имам чувството, че ще се стоваря на пода. Този път Лирой не беше пиян. Този път ме преби напълно трезвен.

— Излезте, госпожо Силия, оставете ме да работя — казвам аз, защото искам да остана за малко сама. Първо си помислих, че Лирой е разбрал, че помагам на госпожица Скийтър. Само това ми мина през ум, докато ме налагаше. Но той не обели и дума по този въпрос. Преби ме чисто и просто за удоволствие.

— Мини? — пита госпожа Силия, отново втренчена в раната. — Сигурна ли си, че това ти е от ваната?

Пускам водата, за да вдигна някакъв шум в стаята.

— Казах ви, че е от това. Така стана, ясно ли е?

Тя ме поглежда подозрително и ми размахва пръст.

— Добре, но ще ти направя кафе и днес ще си вземеш почивен ден, разбра ли? — Госпожа Силия отива до кафеварката, налива две чаши, но после застива. Поглежда ме изненадано. — Не знам как предпочиташ кафето си, Мини.

Обръщам очи с досада.

— Също като вас.

Тя пуска по две бучки захар в чашите. Подава ми кафето, но не сяда, а се заглежда през задния прозорец със стиснати устни. Тръгвам да мия чиниите от снощи и ми се иска тя да ме остави на мира.

— Знаеш ли — казва тя тихичко. — Можеш да ми кажеш всичко, Мини. Аз продължавам да мия и усещам как ноздрите ми започват да потреперват. — Виждала съм разни неща, докато живеех в Шугър Дич. Всъщност…

Вдигам очи и се каня да й се сопна да не ми се бърка в работата, но госпожа Силия казва със странен тон:

— Трябва да се обадим в полицията, Мини.

Оставям чашата с кафето си толкова рязко, че течността се разлива.

— Вижте сега, не искам полицията да се меси…

Тя посочва прозореца.

— Там има някакъв мъж, Мини! Ето там!

Обръщам се, за да видя какво ми сочи. Един мъж — гол мъж — стои навън до азалиите. Премигвам, за да се уверя, че не ми се привижда. Той е висок, мърляв и бял. Стои с гръб към нас, на около пет метра. Кестенявата му коса е оплетена като на скитник. Дори и отзад, разбирам, че се пипа.