Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Кой е този? — прошепва госпожа Силия. — Какво прави тук?

Мъжът се обръща с лице към нас, все едно ни е чул. И двете зяпваме. Държи го, все едно ни предлага сандвич с франзела.

— О, Боже! — казва госпожа Силия.

Мъжът шари с очи по прозореца. Погледът му се спира върху мен и сякаш прогаря тъмна линия през двора. Потръпвам. Все едно ме познава, мен, Мини Джаксън. Той се взира с извити устни, като че ли иска да ми каже, че си заслужавам всеки лош ден, който съм имала, всяка нощ, в която не съм спала, всеки удар на Лирой. Все едно си го заслужавам, че ми е и малко. След това бавно започва да удря с юмрук дланта си. Удря. Удря. Удря. Все едно ми показва точно какво ще ми стори. Усещам как окото ми пак започва да пулсира.

— Трябва да се обадим на полицията! — прошепва госпожа Силия. Разширените й очи се стрелват към телефона в другия край на стаята, но тя не помръдва и на сантиметър.

— Ще им трябват четирийсет и пет минути само да стигнат до тук — отвръщам аз. — Дотогава може да е разбил вратата.

Спускам се към задната врата и я заключвам. После изтичвам и заключвам и предната врата, като се навеждам, когато минавам под прозореца. Вдигам се на пръсти и поглеждам през малкото квадратно прозорче на задната врата. Госпожа Силия наднича от другата страна през големия прозорец. Голият мъж тръгва много бавно към къщата. Качва се по задните стълби. Посяга към топката на бравата, а когато я виждам как се завърта, сърцето започва да се блъска силно в гърдите ми. Чувам госпожа Силия да казва по телефона:

— Полицията ли е? Тук има натрапник! Един мъж! Един гол мъж се опитва да влезе в…

Отскачам от квадратното прозорче тъкмо навреме, защото през него с трясък влита камък и усещам как по лицето ми се посипват стъкълца. През големия прозорец виждам, че мъжът отстъпва назад, все едно се опитва да реши къде да направи следващия си удар. Започвам да се моля: „Боже, не искам да правя това, не ме карай да го правя…“ Той пак започва да ни наблюдава през прозореца. А аз знам, че не мога просто да седя като истукана и да го чакам да влезе. Нужно му е само да счупи френския прозорец и ще е вътре при нас. Боже, знам какво трябва да направя. Трябва да изляза. Трябва аз първа да стигна до него.

— Отдръпнете се, госпожо Силия — казвам разтреперана. Отивам да взема ловния нож с калъфа на господин Джони, който е окачен на мечката. Но острието е толкова късо, че ще трябва да се приближа ужасно много до него, за да го намушкам. Затова взимам и метлата. Поглеждам навън и го виждам, че стои в средата на двора и оглежда къщата. Преценява. Отварям задната врата и се измъквам. От другия край на двора мъжът ми се усмихва, а в устата му се виждат не повече от два зъба. Той спира да удря дланта си с юмрук и започва пак да се гали, вече плавно, равномерно. — Заключете вратата — изсъсквам през рамо. — Не я отключвайте! — Чувам изщракването. Затъквам ножа в колана на униформата си и се уверявам, че съм го пристегнала здраво. После хващам метлата с две ръце.

— Да се махаш оттук, глупако! — крясвам аз. Но мъжът не помръдва. Приближавам се с няколко крачки. Той също пристъпва напред, а аз започвам да се моля: „Господи, пази ме от този гол бял мъж…“. — Имам нож — провиквам се аз. Правя още няколко крачки напред. Той също. Когато стигам на два-три метра от него, вече съм се задъхала. Двамата се гледаме.

— Я, каква дебела чернилка — обажда се той със странен, тънък глас и се глади бавно.

Поемам си дълбоко въздух. В следващия миг се втурвам напред и замахвам с метлата. Фиууу! Изпускам го за няколко сантиметра и той се отдръпва плавно. Замахвам отново и мъжът се затичва към къщата. Тръгва право към задната врата, където от прозорчето наднича госпожа Силия. — Чернилката не може да ме хване! Дебелата чернилка не може да тича!

Той стига до стъпалата, а аз изпадам в паника, че ще се опита да разбие вратата, но в същия миг той се завърта и тръгва да бяга покрай плета с онази голяма увиснала франзела в ръка.

— Да се махаш оттук! — крещя аз след него, усещам остра болка и знам, че раната ми се е отворила още повече. Погвам го от храстите към басейна, гади ми се и се задъхвам. Той тръгва по-бавно край водата и аз се приближавам, замахвам силно и го плясвам по задника, пляс! Дръжката се счупва и метлата изхвръква.

— Не ме заболя! — Той поклаща ръка между краката си с присвити колене. — Искаш ли да похапнеш кренвирш, чернилко? Ела да си хапнеш кренвирш!

Шмугвам се край него обратно към средата на двора, но мъжът е прекалено висок и прекалено бърз, а аз се задъхвам все повече. Спирам, навеждам се запъхтяна с дръжката на метлата в ръка. Поглеждам надолу към ножа — няма го. В мига, в който поглеждам назад… тряс! Олюлявам се. Звънтенето е изненадващо и силно, залитам. Слагам ръка върху ухото си, но звънтенето се усилва. Ударил ме е от страната на раната. Той се приближава все повече и аз затварям очи, защото знам какво ме очаква, знам, че трябва да бягам, но не мога. Къде е ножът? Той ли го е взел? Звънтенето е кошмарно.