Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Да се махаш, преди да съм те убила — чувам аз глас, който все едно долита от тенджера. Полуоглушала съм и се налага да отворя очи. Виждам госпожа Силия с розовата си сатенена нощница. В ръката си държи ръжен за камина, тежък и остър.

— И бялата дама ли иска кренвирш? — Той размахва пениса си към нея, а тя се приближава към мъжа бавно, като котка.

Поемам си дълбоко въздух, а белият мъж подскача наляво, после надясно, хили се и мляска с беззъбата си уста. Но госпожа Силия не помръдва. След няколко секунди той се намръщва, изглежда разочарован, че госпожа Силия не прави нищо. Не размахва ръжена, не се ядосва, не крещи. Той поглежда към мен.

— Ами ти? Чернилката, дето се опита да… Пук! Челюстта на мъжа изхрущява настрани, а от устата му руква кръв. Той започва да залита наоколо, обръща се, а госпожа Силия го фраска и от другата страна. Все едно иска да му подравни мутрата. Мъжът се препъва зашеметен няколко крачки напред. После се стоварва по лице на земята.

— Боже, вие… вие го повалихте… — казвам аз, но едно гласче в главата ми ме пита съвсем спокойно, все едно си пием чая, „Това наистина ли се случва?“ Нима бяла жена пребива бял мъж, за да спаси мен? Или онзи така ми е отвинтил главата, че сега лежа мъртва на земята… Опитвам се да фокусирам поглед. Госпожа Силия е оголила зъби. Вдига отново пръчката и бам! — удря го по сгъвките на коленете. Решавам, че това не се случва наистина. Твърде странно е, по дяволите. Бам! Удря го през раменете и всеки път, като замахне, пъшка.

— Казах ви, че… го повалихте вече, госпожо Силия. — Но явно госпожа Силия не мисли така. Дори със звънтенето в ушите ми, чувам звук като от трошене на пилешки кости. Заставам малко по-изправена и си налагам да си проясня погледа, преди това да се е превърнало в убийство. — Не мърда вече, не мърда, госпожо Силия — казвам й аз. — Даже… — опитвам се да хвана ръжена — може да е умрял.

Накрая сграбчвам пръчката, тя я пуска в същия миг и ръженът полита навътре в двора. Госпожа Силия отстъпва назад и се изплюва в тревата. Цялата й розова сатенена нощница е опръскана с кръв. Платът се е залепил за краката й.

— Не е мъртъв — казва госпожа Силия.

— Ама малко му остана — отвръщам аз.

— Силно ли те удари, Мини? — пита ме тя, но гледа надолу към него. — Много ли те боли?

Усещам, че по слепоочието ми тече кръв, но знам, че е от раната от захарницата, която пак се е отворила.

— Не толкова силно, колкото вие ударихте него — отвръщам аз. Мъжът изпъшква и ние двете подскачаме. Аз грабвам ръжена и дръжката на метлата от тревата. Няма да й дам нито едното в ръцете. Той се претъркулва наполовина. Лицето му е окървавено и от двете страни, очите му са подути и затворени. Челюстта му е разбита, а той някак си успява да се изправи. И после се отдалечава с жалко клатушкане. Дори не ни поглежда. Ние само стоим и го гледаме как куца през бодливите чемшири и изчезва сред дърветата.

— Няма да стигне далеч — казвам аз, без да пускам ръжена. — Здравата го натупахте.

— Мислиш ли?

Поглеждам я:

— Като Джо Луис 10 10 Джо Луис (1914–1981) — боксьор, шампион в тежка категория. — Бел.прев. с щанга за гуми.

Тя отмята сплъстен кичур руса коса от лицето си и ме поглежда, все едно се ужасява, че са ме ударили. Изведнъж осъзнавам, че трябва да й благодаря, но честно казано, не ми идва на ум с какви думи. А такова нещо ми се случва за пръв път. Успявам да кажа само:

— Изглеждахте… страшно уверена.

— Биваше ме в боя. — Тя оглежда живия плет, избърсва потта си с длан. — Да ме беше видяла преди десет години…

Сега няма грим по лицето, косата й не е напръскана с лак за коса, нощницата й прилича на стара рокля от прерията. Поема си дълбоко въздух през носа и аз я виждам. Виждам селското момиче, което е била преди десет години. Била е силна. Не е оставяла никой да се задява с нея.

Госпожа Силия се обръща и аз тръгвам след нея към къщата. Виждам ножа в розовия храст и го грабвам. Боже, ако онзи мъж го беше докопал, щяхме да сме мъртви. В банята за гости почиствам раната си и я превързвам с бяла марля. Ужасно ме боли главата. Когато излизам, чувам как госпожа Силия говори по телефона с полицейския участък в Мадисън. Измивам си ръцете и се чудя как един отвратителен ден може да стане още по-ужасен. Като че ли в някакъв момент се свършват лошите неща, които могат да ти се случат.

Опитвам се отново да помисля за положението си в момента. Тази вечер мога да остана при сестра си Октавия, да покажа на Лирой, че повече няма да го търпя. Отивам в кухнята, слагам боба да се вари. Кого заблуждавам? Вече знам, че довечера ще се прибера право вкъщи. Чувам как госпожа Силия приключва разговора с полицаите. А после чувам как прави обичайната си жалка проверка, за да се увери, че линията е свободна.