Кэтрин Стокетт - Слугинята

Същия следобед правя нещо ужасно. Минавам с колата покрай Ейбълийн, която се прибира от автобусната спирка. Ейбълийн ми помахва, а аз се правя, че не виждам на тротоара най-добрата си приятелка с ярка бяла униформа. Вкъщи с влизането слагам веднага торбичка с лед на окото си. Децата още не са се прибрали, а Лирой спи в спалнята. Вече не знам какво да правя, нито с Лирой, нито с госпожа Хили. Нищо че тази сутрин гол бял мъж ме удари в ухото. Просто седя и гледам мазните жълти стени. Защо все не успявам да ги изчистя?

— Мини Джаксън. Прекалено важна ли си станала, та да не закараш старата Ейбълийн до дома й?

Въздъхвам и се обръщам, за да види подутото ми лице.

— О! — продумва тя. Обръщам се пак към стената.

— Ейбълийн — въздъхвам аз. — Няма да повярваш как мина денят ми.

— Ела у нас. Ще ти направя кафе.

Преди да излезем, отлепвам ярката марля и я пускам в джоба си до торбичката с лед. Ако тук видят някой друг с подуто око, няма да му обърнат никакво внимание. Но аз имам добри деца, кола с гуми и фризер. Гордея се със семейството си, а срамът от раната е по-страшен от болката. Тръгвам след Ейбълийн през плетовете и задните дворове, за да избегна хората по улиците и погледите им. Радвам се, че тя ме познава толкова добре. В кухнята си Ейбълийн слага да се вари кафе за мен и чай за себе си.

— Какво ще правиш? — пита тя, а аз някак си просто знам, че говори за окото. Не сме обсъждали варианта да напусна Лирой. Много черни мъже зарязват семействата си като ненужен боклук, но чернокожите жени не го правят. Трябва да мислим за децата си.

— Мислех да отида при сестра си. Но не мога да взема децата, на училище са.

— Няма страшно, ако пропуснат няколко дни.

Не и когато трябва да се защитиш. Отново поставям марлята и притискам върху нея торбичката с лед, за да не е толкова голяма подутината, когато децата ме видят довечера.

— Пак ли каза на госпожа Силия, че си се подхлъзнала в банята?

— Да, но тя разбра.

— Как? Какво ти каза? — пита Ейбълийн.

— По-скоро какво направи. — И разказвам на Ейбълийн как тази сутрин госпожа Силия преби голия мъж с ръжена за камината. Имам чувството, че се е случило преди десет години.

— Ако този човек беше черен, сега щеше да е мъртъв. Полицията щеше да вдигне на крак всичките петдесет и три щата — казва Ейбълийн.

— Гледаш я как се конти и ходи с високи токчета, а без малко да го убие — казвам аз.

Ейбълийн се разсмива.

— Как му викал?

— Кренвирш. Луд за връзване — опитвам се да не се усмихна, защото знам, че така раната пак ще се отвори.

— Божке, Мини, колко неща са ти се случили.

— Как така успя да се разправи с онзи луд, а се мъкне след госпожа Хили, все едно си проси унижението? — казвам аз, макар последната ми грижа в момента да е, че някой може да обиди госпожа Силия. Просто някак си ми е приятно да говоря за нечий чужд объркан живот.

— Човек ще си рече, че те е грижа — усмихва се Ейбълийн.

— Тя просто не ги вижда. Границите. Нито границата между мен и нея, нито тази между нея и Хили.

Ейбълийн отпива голяма глътка от чая си. Накрая я поглеждам. — Защо си толкова мълчалива? Знам, че имаш мнение по този въпрос.

— Ще ме обвиниш, че философствам.

— Давай — казвам й аз. — Не можеш да ме уплашиш с малко философия.

— Не е вярно.

— Моля?

— Говориш за нещо, което не съществува.

Поклащам глава:

— Не само че има граници, а и ти като мен много добре знаеш какви са.

Ейбълийн поклаща глава:

— Преди вярвах в тях. Но вече не. Те са само в главите ни. Хора като госпожа Хили се опитват да ни накарат да повярваме, че ги има. Но всъщност ги няма.

— Знам, че ги има, защото, ако ги прекрачиш, те наказват — отвръщам аз. — При мен поне така става.

— Много хора си мислят, че ако отговаряш на съпруга си, прекрачваш границата. И затова той те наказва с право. Ти вярваш ли в тази граница?

Навеждам начумерено очи.

— Знаеш, че изобщо няма да се пробвам с тази граница.

— Защото тя не съществува.

Освен в главата на Лирой. Няма граници и между черните и белите. Просто някакви хора са си ги измислили много, много отдавна. А същото се отнася и за селяните и дамите от обществото. Като се сетя как госпожа Силия изскочи с онзи ръжен, въпреки че можеше да се спотайва зад вратата, вече не съм сигурна дали Ейбълийн не е права. Изпитвам угризения. Искам тя да разбере как стоят нещата с госпожа Хили. Но как да го обясня на глупачка като нея?

— Значи искаш да кажеш, че няма граница и между шефката и прислугата, така ли?