Кэтрин Стокетт - Слугинята

Ейбълийн поклаща глава:

— Това са просто позиции като на дъска за шах. Няма значение кой за кого работи.

— Значи няма да прекрача никаква граница, ако кажа на госпожа Силия, че госпожа Хили не я намира за достойна компания? — Вдигам чашата си. Опитвам се да проумея тази работа, но пулсирането на раната ми притиска мозъка. — Но ако й кажа, че госпожа Хили не й е от класата… тогава не твърдя ли, че има граница?

Ейбълийн се разсмива. Потупва ме по ръката:

— Казвам само, че добротата не знае граници.

— Хм — слагам аз отново леда на главата си. — Е, може пък да се опитам да й кажа. Преди да отиде на бала и да се изложи като голяма розова глупачка.

— Ще ходиш ли тази година? — пита Ейбълийн.

— Ако госпожа Хили ще е в една стая с госпожа Силия и ще й разправя лъжи за мен, по-добре ще е да съм там. Освен това Шугър иска да изкара малко пари за Коледа. Добре е вече да се научи да сервира по приеми.

— И аз ще ходя — казва Ейбълийн. — Госпожа Лийфолт ме помоли още преди три месеца да направя бишкотена торта за търга. — Пак тази блудкава история ли? Защо белите толкова обичат бишкоти? Мога да направя десет торти с по-хубав вкус от тази.

— Мислят си, че е много по европейски — поклаща глава Ейбълийн. — Жал ми е за госпожица Скийтър. Знам, че не иска да ходи, но госпожа Хили й рекла, че ако не отиде, ще я изхвърли от организацията.

Изпивам и останалата част от кафето си и гледам как слънцето залязва. През прозореца започва да влиза по-хладен въздух.

— Май трябва да тръгвам — казвам аз, макар да предпочитам да прекарам остатъка от живота си тук, в уютната кухничка на Ейбълийн, и да я слушам как ми обяснява за света. Това обичам в Ейбълийн — тя може да вземе и най-сложните неща в живота и да ги раздроби на толкова малки и прости парченца, че да се поберат в джоба ти.

— Искаш ли с децата да дойдете при мен?

— Не — махам марлята и я пъхам в джоба си. — Искам той да ме види — казвам аз и забивам поглед в празната си чаша. — Да види какво е сторил на съпругата си.

— Обади ми се по телефона, ако стане напечено. Чу ли ме?

— Не ми трябва телефон. Чак тук го чуеш да пищи за милост.

Термометърът на кухненския прозорец у госпожа Силия пада от двайсет и шест на тринайсет градуса за по-малко от час. Най-сетне нахлува студен фронт и донася хладен въздух от Канада, Чикаго или от където и да било там. Чистя граха от камъчета и размишлявам как ние дишаме въздуха, който са дишали хората в Чикаго преди два дни. Чудя се, ако например се сетя без причина за „Сиърс и Робът“ или за панирано пиле, дали не е, защото някой в Илинойс си е помислил същото преди два дни. Така забравям за неприятностите си за около пет секунди. Трябваха ми пет дни, но най-накрая измислих план. Не е особено добър, но поне е нещо. Знам, че с всяка изминала минута оставям възможност на госпожа Силия да се обади на госпожа Хили. Ако почакам още малко, двете ще се видят на бала другата седмица. Призлява ми, като си представя как госпожа Силия отива при онези момичета, все едно са първи приятелки, и изражението на гримираното й лице, когато научи за мен. Тази сутрин видях списъка до леглото на госпожа Силия. Какво й трябва за бала: маникюр; да занесе смокинга на химическо чистене и да го изгладят; да се обади на Хили Холбрук.

— Мини, с новия цвят на косата си изглеждам ли евтина?

Не й отговарям.

— Утре ще отида при Фани Мей да ме боядиса пак. — Госпожа Силия седи на кухненската маса и държи цяла шепа лентички с мостри, подредени като ветрило. — Какво мислиш — „Пшениченорусо“ или „Мерилин Монро“?

— Защо не харесвате естествения си цвят? — Не че подозирам какъв може да е. Но със сигурност не е медножълтият или болнаво белият цвят върху онези картончета в ръката й.

— Струва ми се, че „Пшениченорусото“ е по-тържествено, като за празници и други подобни. Ти как мислиш?

— Ако искате главата ви да прилича на кожата на пуйка.

Госпожа Силия се изкикотва. Мисли си, че се шегувам.

— О, и трябва да ти покажа новия си лак за нокти. — Тя започва да тършува из чантата си и вади шишенце с нещо толкова розово в него, че прилича на бонбон. Отваря шишенцето и започва да си лакира ноктите. — Моля ви, госпожо Силия, не цапайте по масата, не… — Не е ли идеален? А намерих и две рокли точно в същия тон!

Тя скача и се връща ухилена до уши с две яркорозови рокли в ръце. Дълги до земята, покрити с разни лъскави неща и пайети и с големи цепки. И двете имат тънки като конец презрамки. Ще я разнищят на онова парти.