Кэтрин Стокетт - Слугинята

В центъра на залата, под гигантски полилей, са подредени и украсени двайсет и осем маси за вечерята, която се сервира в девет. От едната страна има дансинг и сцена за оркестъра, а срещу тях е подиумът, от който Хили Холбрук ще изнесе речта си. След вечерята следват танците. Някои от съпрузите ще се напият, но не и съпругите, които членуват в организацията. Всички те се чувстват като домакини и човек може да ги чуе как се питат помежду си: „Добре ли върви?“, „Хили каза ли нещо?“ Всеки знае, че това е вечерта на Хили.

Точно в седем двойките започват да влизат тържествено през входната врата и да подават кожените си наметки и палта на чернокожите мъже в сиви фракове. Хили, която е тук точно от шест часа, е облечена с дълга рокля от червеникавокафява тафта. Гърлото й е стиснато от къдрички, а дългите дипли скриват фигурата й. Тесните ръкави се опъват по цялата дължина на ръцете й. Единствените части от тялото на Хили, които се виждат, са пръстите и лицето й. Някои от жените са с малко по-дръзки вечерни тоалети и тук-там се виждат голи рамене, но дългите ръкавици от агнешка кожа гарантират, че на показ няма да са изложени повече от няколко сантиметра епидермис. Разбира се, всяка година се появява някоя гостенка със загатната цепка на крака или сянка от деколте. Но за тях не се говори много. Тези персони не са от членовете на женската организация.

Силия Фут и Джони пристигат по-късно от предвиденото — в седем и двайсет и пет. Когато Джони се прибра от работа, той спря на прага на спалнята и погледна изумено жена си все още с куфарче в ръка.

— Силия, не мислиш ли, че тази рокля може би е малко… хм… отворена в горната част?

Силия го бутна към банята.

— О, Джони, вие мъжете не разбирате нищо от мода. А сега побързай да се приготвиш.

Джони се отказа още преди дори да е направил опит да разубеди Силия. И без това вече закъсняваха. Двамата влизат след доктор и госпожа Бол. Семейство Бол пристъпват вляво, Джони пристъпва вдясно и за миг под зелениката застава само Силия с блестящата си яркорозова рокля. Въздухът във фоайето сякаш застива. Щом зърват розовото нещо на вратата, съпрузите застиват с наполовина поднесени към устните си чаши уиски. Отнема им секунда да възприемат образа. Взират се, но още не виждат, още не. Но след като образът се оказва истински — истинска кожа, истинско деколте, вероятно не толкова истинска руса коса, — лицата им бавно се озаряват. Изглежда, всички си мислят едно и също — „най-накрая“… Но в този миг усещат ноктите на съпругите си, които също гледат натам, да се забиват в ръцете им. Челата на мъжете се сбърчват. В очите им се долавя разкаяние, съжаление, че са се оженили (тя никога не ми дава да се забавлявам!), спомнят си младежките години (защо през онова лято не отидох в Калифорния?), припомнят си първата любов (Роксан…) Всичко това се случва само за около пет секунди и след това им остава само да гледат.

Уилям Холбрук разлива половината си мартини върху чифт лачени обувки. Обувките са върху краката на най-големия дарител за кампанията.

— О, Клеърборн, прости на непохватния ми съпруг — казва Хили. — Уилям, дай му салфетка!

Но нито един от мъжете не помръдва. Честно казано, и двамата не ги е грижа за нищо друго, освен да зяпат. Очите на Хили проследяват траекторията на погледите им и накрая се спират върху Силия. Единият сантиметър кожа, който се вижда от врата на Хили, се опва.

— Виж само гърдите на онази — казва един дядка. — Като ги гледам, се чувствам на не повече от седемдесет и пет.

Съпругата на дядката — Елинор Козуел, една от основателките на женската организация, се мръщи.

— Гърдите — заявява тя, поставила ръка върху своите — са за спалните и за кърмене. А не за изискани събития.

— И какво очакваш да направи тя, Елинор? Да ги остави вкъщи ли?

— Искам да ги покрие.

Силия хваща Джони под ръка, докато си проправят път из залата. Тя леко залита, докато върви, но не е ясно дали е от алкохола, или заради високите токчета. Двамата се спират да говорят с други двойки. Или поне Джони говори; Силия само се усмихва. На няколко пъти тя се изчервява, щом поглежда надолу към себе си.

— Джони, мислиш ли, че може би съм твърде изтупана за това събитие? В поканата пишеше официално облекло, но всички тези момичета изглеждат облечени като за църква.

Джони й се усмихва съчувствено. Никога не би й рекъл: „Нали ти казах“ и вместо това прошепва:

— Изглеждаш великолепно. Но ако ти е студено, можеш да вземеш сакото ми.