Кэтрин Стокетт - Слугинята

Когато започнахме да работим по историите, госпожица Скийтър ме попита кой е бил най-лошият ден от работата ми като прислужница. Казах й, че е бил денят, в който едно бебе се роди мъртво. Но не беше вярно. Най-лош беше всеки един ден от 1941 до 1947 г., докато чаках край вратата с мрежата против комари боят да свърши. Как ми се иска да бях казала на Джон Грийн Дъдли, че няма да отиде в ада. Че не е като уродите, дето ги показват по панаирите, задето харесва момчета. Иска ми се да му бях говорила хубави неща, както се опитвам да правя с Мей Мобли. Но вместо това само седях в кухнята и чаках да намажа с мехлем резките от маркуча.

Точно тогава чуваме как госпожа Лийфолт паркира под навеса. Започвам малко да се притеснявам какво ще направи тя, ако чуе думите на Мей Мобли за майката. Малката също се притеснява. Започва да размахва ръчички нагоре-надолу като пиленце.

— Шшт! Не казвай. Ще ме пляска.

Значи, вече е казвала това пред майка си. И на госпожа Лийфолт никак не й е харесало. Когато госпожа Лийфолт влиза с новата си фризура, Мей Мобли даже не я поздравява и изтичва в стаята си. Все едно се страхува, че майка й ще чуе какво си мисли.

Празненството за рождения ден на Мей Мобли минава добре, поне така ми казва госпожа Лийфолт на другия ден. В петък сутринта идвам на работа и заварвам три четвърти от шоколадовата торта да стоят на шкафа. Ягодовата е изядена. Същия следобед госпожица Скийтър идва да даде някакви хартии на госпожа Лийфолт. Веднага щом госпожа Лийфолт тръгва с клатушкане до тоалетната, госпожица Скийтър се вмъква в кухнята.

— За довечера остава ли? — питам аз.

— Да. Ще дойда.

Госпожица Скийтър не се усмихва много, откакто с господин Стюарт вече не ходят. Чух госпожа Хили и госпожа Лийфолт да говорят за това надълго и нашироко. Госпожица Скийтър си взима кока-кола от хладилника и заговаря тихо:

— Тази вечер ще довършим интервюто с Уини, а в събота и неделя ще започна да го оправям. Но след това няма да можем да се видим чак до четвъртък. Обещах на майка си да я закарам до Начез за някаква среща на „Дъщерите на американската революция“. — Госпожица Скийтър присвива леко очи, както прави, когато си мисли за нещо важно. — Това означава, че няма да ме има три дни.

— Добре — отвръщам аз. — Имате нужда от почивка.

Тя тръгва към трапезарията, но се обръща и казва:

— Ще запомниш, нали, тръгвам в понеделник и се връщам след три дни?

— Да, госпожо — отвръщам аз и се чудя защо реши да го повтори два пъти.

Още няма осем и половина в понеделник сутринта, а телефонът у госпожа Лийфолт вече звъни на пожар.

— Домът на госпожа Лийф…

— Веднага ми дай Елизабет!

Отивам да кажа на госпожа Лийфолт. Тя става от леглото, замъква се в кухнята по нощница и с ролки, и взима слушалката. Гласът на госпожа Хили се чува така, все едно не говори по телефона, а с мегафон. Чувам всяка дума.

— Минавала ли си покрай нас?

— Моля? За какво говориш…?

— Поместила го е в бюлетина за тоалетните. Изрично казах, че у нас трябва да се оставят старите палта, а не…

— Чакай да си взема… пощата, не разбирам за какво…

— Когато я намеря, ще я убия със собствените си ръце.

В ухото на госпожа Лийфолт прозвучава сигналът свободно. За секунда тя стои и се взира в телефона, а после си облича пеньоар върху нощницата.

— Трябва да изляза — казва тя и започва да тършува за ключовете си. — Веднага се връщам.

Тя изтичва с големия си корем през вратата, търкулва се на седалката в колата си и отпрашва. Поглеждам надолу към Мей Мобли, а тя вдига очи към мен.

— Не ме питай, малката. И аз не знам.

Знам обаче, че госпожа Хили тази сутрин се е върнала със семейството си от Мемфис, където прекараха събота и неделя. Винаги когато госпожа Хили замине някъде, госпожа Лийфолт говори само за това къде е тя и кога ще се върне.

— Хайде, малката — казвам аз след малко. — Да излезем на разходка и да разберем какво става.

Тръгваме по „Девайн“, завиваме наляво, после пак наляво и тръгваме нагоре, по улицата на госпожа Хили, която се казва „Мъртъл“. Макар да е август, е приятно за разходка, още не е станало твърде горещо. Наоколо прелитат чуруликащи птички. Мей Мобли ме държи за дланта и двете люлеем ръце, и си прекарваме чудесно. Днес покрай нас минават много коли, което е странно, защото улица „Мъртъл“ е задънена. Завиваме покрай голямата бяла къща на госпожа Хили. И какво да видим? Мей Мобли сочи с пръст и се разсмива:

— Виж. Виж, Ейби!

През живота си никога не съм виждала подобна гледка. Повече от трийсет на брой са. Клекала. Стоварени на поляната на госпожа Хили. Всичките са с различни форми и размери. Има сини, има розови, има бели. Някои нямат дъски, други нямат казанчета. Има стари, нови, с верига или лост за пускане на водата. Почти приличат на скупчени хора, защото капаците на някои са отворени, все едно говорят, а на други затворени — все едно слушат. Дръпваме се в канавката, защото по малката улица прииждат все повече коли. Хората минават с автомобилите си със свалени прозорци, правят завой около малкия остров от трева в края на улицата. Смеят се силно и повтарят: „Вижте само къщата на Хили“, „Вижте ги само“. Зяпат тоалетните, все едно преди не са виждали такова нещо.