Кэтрин Стокетт - Слугинята

Но не мога да понеса докосването на Хили, когато тръгва да ме прегръща. Отдръпвам се от нея и тя се прави, че не забелязва. Но по време на играта непрекъснато ми хвърля изпитателни погледи.

— Какво ще правиш сега? — обръща се Елизабет към Хили. — Децата винаги са добре дошли, но…

Преди да дойдем, Хили остави Хедър и Уилям у Елизабет, за да ги гледа Ейбълийн, докато ние играем бридж. Но аз вече знам какво иска да каже с киселата си усмивка Елизабет: тя боготвори Хили, но няма намерение да дели прислужницата си с никого.

— Знаех си, знаех си, че това момиче е крадла, от деня, в който започна работа — докато разказва историята с Юл Мей, Хили очертава голям кръг с ръце, за да покаже колко огромен е бил камъкът, колко невъобразимо скъп е „рубинът“. — Хванах я да взима млякото, след като му изтече срокът на годност, а така се започва. Първо прах за пране, после преминават към кърпите и палтата. Преди да се усетиш, вече задигат шноли за коса и ги разменят за чаша алкохол. Бог знае какво още е взела.

Потискам порива да счупя всеки от пърхащите й пръсти и си държа езика зад зъбите. Нека си мисли, че всичко е наред. Така е по-добре за всички. След играта се прибирам вкъщи, за да се подготвя за срещата у Ейбълийн довечера, облекчена, че у дома няма жива душа. Прелиствам набързо съобщенията за мен, които Паскагула е записала. Търсила ме е Патси, партньорката ми за тенис, Силия Фут, която почти не познавам. Защо съпругата на Джони Фут ще ми се обажда? Мини ме накара да се закълна, че няма да й звъня, а и без това нямам време да се замислям. Трябва да се подготвя за интервютата.

В шест часа същата вечер седя на кухненската маса у Ейбълийн. Уговорихме се да идвам всяка вечер, докато приключим. На всеки два дни различна чернокожа жена ще почуква на задната врата на Ейбълийн, ще сяда с мен на масата и ще разказва историите си. Единайсет прислужници се съгласиха да говорят с нас, без да броим Ейбълийн и Мини. Това прави общо тринайсет, а госпожа Щайн поиска дванайсет, така че ми се струва, че извадихме късмет. Ейбълийн седи в дъното на кухнята и слуша.

Първата прислужница се казва Алис. Не питам за фамилни имена. Обяснявам на Алис, че пиша книга с истинските истории на прислужници и техните преживявания по време на работата им при бели семейства. Подавам й плик с четирийсет долара, спестени от рубриката на госпожа Мърна, от джобните ми пари, от парите, които майка ми пъха насила в ръцете ми за козметик, на който аз така и не ходя.

— Има голяма вероятност изобщо да не публикуват книгата — казвам на всяка от тях — и дори да я публикуват, от нея ще изкараме много малко пари. Първия път, когато казвам тези думи, навеждам засрамено глава, без да знам защо. Тъй като съм бяла, имам чувството, че е мой дълг да им помагам.

— Ейбълийн изясни това — казват няколко от тях.

— Не го правя затова. Повтарям им онова, което те вече са обсъдили помежду си. Че не бива да казват на никого извън групата. Имената им ще бъдат променени на хартия, както и името на града и имената на семействата, при които са работили. Ще ми се да можех като последен въпрос да вмятам: „Случайно познаваше ли Константин Бейтс?“, но съм убедена, че Ейбълийн ще ме разубеди. И бездруго са достатъчно уплашени.

— Сега с Юла ще имате чувството, че се опитвате да отворите умряла мида — Ейбълийн ме подготвя за всяко от интервютата. И тя се страхува колкото мен, че ще ги уплаша още преди да са започнали.

— Не се притеснявайте, ако не говори много.

Юла, умрялата мида, започва да говори, още преди да е седнала на стола, преди да съм й обяснила каквото и да било, и не млъква до десет часа същата вечер.

— Когато ги помолих, ми увеличиха заплатата. Когато ми трябваше къща, ми купиха. Доктор Тъкър лично дойде у дома и извади куршум от ръката на мъжа ми, защото се страхуваше, че Хенри ще пипне нещо в болницата за чернокожи. Работя при доктор Тъкър и госпожа Сиси от двайсет и четири години. Те се отнасят добре с мен. Мия косата на госпожата всеки петък. Никога не съм виждала тази жена сама да си мие косата — Юла спира за пръв път от цялата вечер с унило и разтревожено изражение. — Ако умра преди нея, не знам как госпожа Сиси ще си мие косата.

Опитвам се да не се усмихвам твърде широко. Не искам да събудя някакви подозрения. Алис, Фани Еймъс и Уини са боязливи, имат нужда от подканяне, не вдигат очи от скутовете си. Флора Лу и Клиънтин се отпускат и бълват думите, докато аз пиша колкото мога по-бързо и ги моля през пет минути да говорят малко по-бавно. Много от историите са тъжни, горчиви. Това го очаквах. Но има и изненадващо хубави истории. А всяка една от прислужниците по някое време се обръща към Ейбълийн, сякаш за да попита: „Сигурна ли си? Наистина ли мога да кажа това на тази жена?“