Кэтрин Стокетт - Слугинята

„Уважаема госпожице Скийтър, Пиша ви, да ви кажа колко съжалявам, че няма да мога да ви помогна с историите. Няма да мога и искам лично да ви разкажа защо. Както знаете, работех при една ваша приятелка. Там не ми харесваше и много пъти ми се е искало да напусна, но все ме беше страх. Страхувах се, че заради нея няма да си намеря друга работа. Вероятно не знаете, че след като завърших гимназия, постъпих в колеж. Щях да завърша, но реших да се омъжа. Едно от малкото неща, за които съжалявам в живота си, е, че не се дипломирах. Имам двама сина близнаци, заради които обаче си струваше да се откажа. От десет години със съпруга ми събираме пари, за да ги изпратим в колежа «Тугалу», но колкото и усърдно да се трудехме, не успяхме да съберем достатъчно и за двете момчета. Синовете ми са еднакво умни и еднакво силно желаят да получат образование. Разполагаме с пари да изпратим само единия, и ви питам, как да избереш кой от близнаците да отиде да учи и кой да започне работа във фабриката за катран? Как да кажеш на едното си дете, че го обичаш колкото другото, при условие че си решил то да не получи шанс в живота? Няма как. Намирате някакъв начин. Какъвто и да било. Предполагам, че можете да приемете това писмо и като признание.

Откраднах от онази жена. Един грозен рубинен пръстен, който се надявах, че ще покрие остатъка от таксата за обучение. Пръстен, който тя никога не слагаше, и имах чувството, че ми дължи за всичко, на което бях подложена, докато работех при нея.

Сега, разбира се, нито един от синовете ми няма да отиде в колеж. Почти всичките ни спестени пари ще отидат за глобата, наложена от съда.“

Искрено ваша Юл Мей Крукъл

Женско отделение

Затворът. Побиват ме тръпки. Оглеждам се за Паскагула, но тя е излязла от стаята. Искам да я попитам кога се е случило, как се е случило толкова бързо, по дяволите? Какво може да се направи? Но Паскагула е навън и помага на майка. Там не можем да говорим.

Призлява ми, повдига ми се. Изключвам телевизора. Мисля си как Юл Мей е седяла в килията, докато е писала писмото. Обзалагам се дори че знам за кой пръстен говори — майката на Хили й го подари за осемнайсетия й рожден ден. Преди няколко години Хили го занесе на бижутер, за да провери колко струва, и разбра, че камъкът дори не е рубин, а гранат, и няма почти никаква стойност. Хили повече не сложи пръстена.

Ръцете ми се свиват в юмруци. Звукът от разбиването на сладоледа прилича на трошене на кости. Отивам в кухнята да изчакам Паскагула, за да получа отговори. Ще кажа на татко. Ще го попитам дали може да направи нещо. Дали познава някой адвокат, който да й помогне.

Същата вечер в осем часа се качвам по стъпалата пред вратата на Ейбълийн. Тази вечер трябваше да е първото интервю с Юл Мей и въпреки че няма да можем да го направим, реших да дойда. Вали и духа силен вятър, и съм загърнала себе си и чантата плътно с дъждобран. Мислех си да се обадя на Ейбълийн и да поговорим за случилото се, но не се осмелих. Вместо това буквално замъкнах Паскагула на горния етаж, за да не види майка, че си говорим, и я разпитах.

— Юл Мей си имаше много добър адвокат — каза Паскагула. — Но всички разправят, че жената на съдията е добра приятелка на госпожа Холбрук и че по принцип присъдата за дребна кражба е шест месеца, но госпожа Холбрук успяла да ги накара да й дадат четири години. Процесът приключил без време.

— Мога да говоря с татко. Той може да се опита да й намери… бял адвокат.

Паскагула поклати глава:

— Нейният адвокат беше бял.

Почуквам на вратата на Ейбълийн и ме обзема срам. Не бива да мисля за собствените си проблеми, след като Юл Мей е в затвора, но знам какво означава това за книгата. Щом прислужниците се страхуваха да помогнат вчера, сигурна съм, че днес ще са ужасени. Вратата ми отваря негър с искрящо бяла якичка на свещеник. Чувам Ейбълийн да казва:

— Всичко е наред, отче.

Той се поколебава, но се отмества и ме пуска да вляза. Пристъпвам вътре и виждам най-малко двайсет чернокожи, изпълнили малката дневна и хола. Няма къде да падне игла. Ейбълийн е донесла столовете от кухнята, но повечето хора стоят прави. В ъгъла забелязвам Мини, застанала неподвижно с униформата си. Разпознавам седналата до нея Лувиния, прислужницата на Лу Ан Темпълтън, но всички останали са ми непознати.

— Здравейте, госпожице Скийтър — прошепва Ейбълийн. Тя още е с бялата си униформа и белите ортопедични обувки.

— Да се върна ли по-късно? — питам аз шепнешком и соча с палец зад гърба си.