Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Много ти благодаря — казвам й аз.

Тя примигва за секунда, после се усмихва леко.

— Няма защо.

Осъзнавам, че сега за пръв път някой й благодари искрено. Изглежда смутена.

— Скийтър, готова ли си? — провиква се майка от коридора.

Извиквам в отговор, че съм готова. Изяждам си филийката с надеждата, че пазаруването ще приключи бързо. Надраснала съм с десет години времето, в което майка да ми избира дрехи. Вдигам очи и забелязвам, че Паскагула ме наблюдава от мивката. Когато вижда, че я гледам, тя извръща поглед. Преглеждам оставения на масата „Джаксън джърнъл“. Следващата рубрика на госпожа Мърна излиза чак другия понеделник и в нея ще бъдат разбулени мистериите на петната от котлен камък. В раздела за национални новини има статия за някакво ново хапче, наречено „Валиум“, „което помага на жените да се справят с предизвикателствата на ежедневието“. Боже, в момента бих изпила десет такива. Вдигам очи и се изненадвам, че Паскагула стои до мен.

— Какво… искаш ли нещо, Паскагула? — питам я аз.

— Трябва да ви кажа нещо, госпожице Скийтър. За онова…

— Не можеш да ходиш в „Кенингтънс“ с гащеризон — заявява майка от прага. Паскагула изчезва като дим, вече се е върнала на мивката и опъва черния гумен маркуч от кранчето на чешмата до съдомиялната. — Качи се горе и си облечи нещо подходящо.

— Майко, ще ходя така. Какъв е смисълът да се глася, за да си купувам нови дрехи?

— Юджиния, моля те, не усложнявай нещата още повече. Майка се връща в спалнята, но знам, че разговорът не е приключил.

Свистенето на съдомиялната изпълва стаята. Подът под босите ми крака вибрира, а подрънкването на машината е успокояващо, достатъчно силно, че да заглуши разговор. Поглеждам към Паскагула на мивката.

— Искаше ли да ми кажеш нещо, Паскагула? — питам я аз.

Паскагула хвърля поглед към вратата. Дребна е като дете, на практика на половината на моя ръст. Много е боязлива и аз навеждам глава, когато говоря с нея. Тя се приближава мъничко.

— Юл Мей ми е братовчедка — казва Паскагула на фона на шума от машината. Шепне, но сега не изглежда никак плаха.

— Аз… не знаех.

— Близки роднини сме и тя през седмица наминава да ме види у дома. Тя ми каза какво правите. — Паскагула присвива очи и аз очаквам да ми каже да оставя братовчедка й на мира.

— Променяме имената. Казала ти е и това, нали? Не искам никой да си има неприятности.

— Тя рече, че в неделя ще ви помогне. Опитала се да звънне на Ейбълийн, но не я намерила. Щях да ви кажа по-рано, но… — тя отново поглежда към вратата.

Смаяна съм.

— Така ли? Наистина ли? — Ставам от масата. Макар да знам, че не е разумно, не се сдържам и я питам:

— Паскагула, искаш ли… и ти да помогнеш с историите?

Тя ме поглежда спокойно. — Искате да кажете, да разправям какво е да работя при… майка ви?

Споглеждаме се и вероятно си мислим едно и също. Колко неудобно ще бъде за нея да разказва и колко неудобно ще е за мен да слушам.

— Не за майка — казвам бързо аз. — За предишни места, на които си работила.

— Това е първата ми работа като домашна помощница. Преди сервирах обяда в Дома за стари дами. Преди да го преместят във Флоууд.

— И искаш да кажеш, че майка не е възразила, че нямаш опит като домашна помощница?

Паскагула забива поглед в покрития с червен балатум под и казва, отново плахо:

— Никой друг не искаше да работи при нея. Не и след онази случка с Константин.

Внимателно поставям ръка на масата.

— А ти какво мислиш за случилото се?

Лицето на Паскагула става безизразно. Тя примигва няколко пъти и ми става ясно, че ме е надхитрила:

— Нищо не знам за това. Само исках да ви кажа какво рече Юл Мей. — Тя отива до хладилника, отваря го и надниква вътре.

Изпускам дълга и дълбока въздишка. Всяко нещо с времето си.

Пазаруването с майка не е толкова непоносимо както обикновено, вероятно заради добрата новина от Юл Мей. Майка седи на един стол в нишата с пробните, а аз се спирам на първия костюм, който пробвам — от светлосин памучен плат, с обла яка на сакото. Оставяме го в магазина, за да отпуснат подгъва. Изненадвам се, че майка не пробва нито една дреха. Само след половин час казва, че е уморена, и на връщане към Лонглийф карам аз. Майка отива направо в спалнята, за да полегне. След като се прибираме, се обаждам у Елизабет с разтуптяно сърце, но телефона вдига самата Елизабет. Нямам смелост да попитам за Ейбълийн. След случката с чантата си обещах да внимавам повече. Изчаквам до вечерта с надеждата, че Ейбълийн ще си е вкъщи. Сядам на кутията от брашно и заравям пръсти в чувал с ориз. Тя вдига след първото иззвъняване.