Кэтрин Стокетт - Слугинята

Усмихвам се мило. На двайсет и три години съм, по дяволите.

— Разбира се, мамо.

Тя излиза, а ние оставаме седнали, взираме се един в друг и се усмихваме. Чакаме. Майка обикаля из кухнята, затваря някакъв прозорец, налива си вода. След няколко секунди чуваме как вратата на спалнята се затваря с изщракване. Стюарт става и казва:

— Ела тук.

С една крачка стига до мен в другия край на стаята, слага ръцете ми върху бедрата си и ме целува по устните, все едно съм напитката, за която умира цял ден. Чувала съм момичетата да казват, че усещането е, все едно се разтапяш. Но аз имам чувството, че се издигам, сякаш ставам все по-висока и надниквам зад оградата, зървам цветове, които преди не съм виждала. Налагам си да се отдръпна. Имам да му казвам нещо.

— Ела тук, седни.

Сядаме един до друг на дивана. Той пак се опитва да ме целуне, но аз отдръпвам глава. Опитвам се да не гледам как слънчевият загар подчертава сините му очи. Или как прави косъмчетата по ръцете му златисти, изрусели.

— Стюарт… — преглъщам аз, преди да задам въпроса, от който се ужасявам. — Когато беше сгоден, родителите ти разочароваха ли се? Разочароваха ли се, когато се случи… каквото и да се е случило… с Патриша?

Усмивката му веднага помръква. Той ме поглежда:

— Майка беше разочарована. Двете бяха близки.

Вече съжалявам, че съм повдигнала въпроса, но трябва да разбера.

— Колко близки?

Той оглежда стаята.

— Имате ли нещо за пиене тук? Бърбън?

Отивам в кухнята и му наливам в една чаша от бутилката за готвене на Паскагула, и доливам много вода. Стюарт показа още първия път, когато се появи на верандата у нас, че темата за годеницата му е неприятна. Но трябва да знам какво се е случило. Не само от любопитство. Досега не съм имала връзка. Трябва да знам какво може да доведе до окончателна раздяла. Трябва да знам колко правила можеш да нарушиш, преди да те зарежат, и на първо място — какви точно са тези правила.

— Значи, са били добри приятелки, така ли? — питам го аз. След две седмици ще се запозная с майка му. Мама вече е планирала пазаруване в „Кенингтънс“ за утре.

Той отпива голяма глътка и се намръщва.

— Събираха се да обменят градинарски съвети и да обсъждат кой за кого се оженил. — Вече няма и следа от дяволитата му усмивка. — Майка доста се разстрои, след като… всичко приключи.

— Значи, ще ме сравнява с Патриша, така ли?

Стюарт примигва за миг:

— Вероятно.

— Прекрасно. Нямам търпение.

— Майка просто… иска да ме предпази. Тревожи се, че пак ще ме наранят — извръща поглед той.

— Къде е Патриша сега? Още ли живее тук, или…

— Не. Замина. Премести се в Калифорния. Може ли сега да говорим за нещо друго?

Въздъхвам и се облягам назад на дивана.

— Родителите ти поне знаят ли какво точно се е случило? Имам предвид, аз имам ли право да знам? — Защото у мен се надига гняв, че той не иска да ми сподели нещо толкова важно.

— Скийтър, казах ти, че не обичам да говоря за… — но в същия миг стисва зъби и продължава по-тихо: — Татко знае само част от случилото се. Майка знае цялата история, както и родителите на Патриша. Тя самата, разбира се, също знае. — Той допива питието си. — Ясно е, че тя знае много добре какво направи.

— Стюарт, искам да знам само за да не допусна същата грешка.

Той ме поглежда и се опитва да се засмее, но от устата му излиза по-скоро ръмжене.

— Ти никога не би направила онова, което тя ми стори.

— Какво? Какво е направила?

— Скийтър — въздъхва той и оставя чашата си. — Уморен съм. Най-добре да се прибирам.

На следващата сутрин влизам в горещата кухня, ужасена от предстоящия ден. Майка е в стаята си и се приготвя за обикалянето по магазините, за да си купим дрехи за вечерята у семейство Уитуърт. Нося сини джинси и размъкната блуза.

— Добро утро, Паскагула.

— Добро утро, госпожице Скийтър. Обичайната закуска ли искате?

— Да, ако обичаш.

Паскагула е дребна и пъргава. Миналия юни й казах, че обичам кафето си без захар и препечената филийка тънко намазана с масло, и не се наложи да й го повтарям повече. В това отношение прилича на Константин — никога не забравя какво предпочитаме. Чудя се колко ли закуски на бели жени са се запечатали в мозъка й. Чудя се какво ли е цял живот да се опитваш да помниш предпочитанията на други хора за маслото върху филията, количеството кола за гладене и смяната на чаршафите. Паскагула сервира кафето на масата пред мен. Не ми го подава в ръка. Ейбълийн ми каза, че не се прави така, защото ръцете ни може да се докоснат. Не си спомням как Константин сервираше напитки.