Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Но… откога знае?

— От няколко… месеца.

— Месеци? А той… разстрои ли се, че съм го излъгала?

— Никак даже. Няколко седмици след това дори ми се обади у дома, за да се увери, че нямам намерение да напускам. Рече, че го е страх да не умре от глад, ако тръгна.

— О, Мини — изплаква тя. — Съжалявам. Много съжалявам за всичко.

— И по-лоши неща са ми се случвали. — Спомням си за синята боя за коса. Как обядвам навън на студа. И за сега. Спомням си, че бебето още е в тоалетната и че някой трябва да се заеме с него.

— Не знам какво да правя, Мини.

— Ако доктор Тейт ви каже да продължите с опитите, предполагам, че ще трябва да продължите.

— Той ми се кара. Казва, че си губя времето, като лежа — поклаща глава тя. — Той е лош, зъл човек.

Госпожа Силия притиска силно кърпата върху очите си.

— Не издържам повече. — И колкото по-силно плаче, толкова повече пребледнява.

Опитвам се да й дам още няколко глътки кока-кола, но тя отказва да пие. Едва махва с ръка, за да покаже, че не иска.

— Гади ми се. Ще…

Грабвам кофата за боклук и гледам как госпожа Силия повръща в нея. И в същия миг усещам нещо мокро по себе си и когато поглеждам надолу, виждам как кръвта тече все по-силно и е стигнала до мястото, на което седя. Знам, че губи прекалено много кръв.

— Изправете се, госпожо Силия! Поемете си дълбоко въздух — казвам аз, но тя стои отпусната върху мен. — А, не, не трябва да лягате, хайде! — Вдигам я назад, но тя е безжизнена и усещам как очите ми се насълзяват, защото проклетият доктор трябваше вече да е пристигнал. Защото трябваше да е изпратил линейка и защото за двайсет и петте години, през които чистя къщи, никой не ми е казвал какво да правя, когато бялата дама умира в ръцете ми. — Хайде, госпожо Силия! — изкрещявам аз, но тя лежи като мека бяла купчина до мен и не ми остава нищо друго, освен да седя разтреперана и да чакам. Минават много минути, докато на задната врата се позвънява. Пъхвам под главата на госпожа Силия една кърпа, събувам си обувките, за да не разнеса кръвта из цялата къща, и се спускам да отворя.

— Тя припадна! — казвам на доктора, а сестрата ме бута и тръгва към спалнята, все едно и преди е идвала тук.

Изважда шишенце амоняк и го пъхва под носа на госпожа Силия и госпожа Силия дръпва глава, извиква тихичко и отваря очи. Сестрата ми помага да съблека окървавената нощница на госпожа Силия. Тя вече държи очите си отворени, но едва се изправя. Постилам кърпи на спалнята и я слагаме да легне. Отивам в кухнята, където доктор Тейт си мие ръцете.

— Тя е в спалнята — казвам аз и си мисля: „А не в кухнята, змия такава.“ Доктор Тейт е на около петдесет години и е по-висок от мен с повече от четирийсет и пет сантиметра. Кожата му е много бяла, а издълженото му, тясно лице е като каменно. Най-накрая той отива в спалнята. Точно преди да отвори вратата, аз го докосвам по лакътя.

— Тя не иска съпругът й да знае. Той няма да разбере, нали?

Докторът ме поглежда, все едно съм някаква проклета чернилка, и казва:

— А не мислиш ли, че това е и негова работа? — После влиза в спалнята и трясва вратата под носа ми.

Отивам в кухнята и започвам да крача напред-назад. Минава половин час, после час и започвам да се тревожа, че господин Джони ще се прибере и ще разбере. Тревожа се, че доктор Тейт ще му се обади, тревожа се, че ще оставят бебето в тоалетната и аз ще трябва да се разправям с него, а главата ми пулсира. Накрая доктор Тейт отваря вратата.

— Тя добре ли е?

— Изпадна в истерия. Дадох й хапче да се успокои.

Сестрата минава покрай нас и излиза през задната врата с бяла тенекиена кутия в ръце. Отдъхвам си, струва ми се, за пръв път от часове.

— Утре я наблюдавай — казва докторът и ми подава бял книжен плик. — Дай й едно хапче, ако се разстрои прекалено много. Ще продължава да кърви. Но не ми се обаждай, ако не е обилно.

— Няма да кажете на господин Джони, нали, доктор Тейт?

Той изсъсква раздразнено:

— Погрижи се да не пропусне часа си в петък. Няма да идвам чак дотук само защото я мързи да дойде.

Докторът излиза и затръшва вратата след себе си. Часовникът в кухнята показва пет часа. Господин Джони ще се прибере след половин час. Грабвам препарата за почистване, няколко парцала и една кофа.

Годината е 1963. Космическата епоха, както я наричат. Човек вече обиколи Земята с кораб. Изобретиха хапче, с чиято помощ омъжените жени да не забременяват. Тенекиените кутийки с бира се отварят само с един пръст, вместо с отварачка за консерви. И въпреки всичко това в къщата на родителите ми е толкова горещо, колкото е било и през 1899 г. — годината, през която прадядо ми я е построил.