Кэтрин Стокетт - Слугинята

Майка ми често пътуваше извън града. На Сюзън и Роб им беше досадно все да се мъкна с тях и аз се чувствах пренебрегната. Демитри знаеше това, хващаше ме за ръка и ми казваше, че всичко ми е наред.

Родителите ми се разведоха, когато бях на шест години. Тогава Демитри стана още по-важна за мен. Когато майка ми беше на някое от честите си пътувания, татко ни настаняваше в мотела си и довеждаше Демитри да ни гледа. Толкова плачех за майка си на рамото на Демитри, че вдигах температура. По това време брат ми и сестра ми, така да се каже, бяха надраснали нуждата да се въртят непрекъснато покрай Демитри. Седяха в мезонета на мотела и играеха на покер със сламки, заедно със служителите от рецепцията. Помня как ги гледах и им завиждах, че са по-големи.

Веднъж си помислих: „Вече не съм бебе. Не е нужно да стоя непрекъснато при Демитри, докато другите играят покер.“ И се включих в играта, но разбира се, изгубих всичките си сламки за около пет минути. После се върнах ядосана в скута на Демитри и продължих да гледам другите отстрани. Само след минута вече бях облегнала чело на меката й шия, а тя започна да ме люлее, все едно сме в лодка.

— Тук ти е мястото. Тук, при мен — каза тя и ме потупа по пламналото краче. Ръцете й винаги бяха студени.

Гледах как брат ми и сестра ми играят карти, без да тъгуват много, че майка пак я няма. Наистина мястото ми беше там. Заради лошите отзиви за Мисисипи във филмите, по вестниците, по телевизията, ние, жителите на щата, сме винаги нащрек и се защитаваме ожесточено. Изпълват ни и гордост, и срам, но най-вече гордост. И въпреки това аз напуснах Мисисипи. Преместих се в Ню Йорк, когато бях на двайсет и четири години. Научих, че първият въпрос, който ти задават в този забързан многолюден град, е: „Откъде си?“, а аз отвръщах: „От Мисисипи“ и чаках. На онези, които се усмихваха и казваха: „Чувал съм, че там е хубаво“, отвръщах: „Родният ми град е на трето място в страната по убийства, свързани с членове на банди.“ А на другите, които ми отговаряха: „Боже, сигурно си много доволна, че си се измъкнала от там?“, се сопвах: „Ти пък какво знаеш, там е прекрасно“.

Веднъж на купон на покрива на една сграда пиян мъж, който имаше вид на човек, израснал в околностите на Ню Йорк, ме попита откъде съм и аз му отговорих, че съм от Мисисипи. Той отвърна с подигравателна усмивка: „Много съжалявам.“ Притиснах крака му с токчето си и през следващите десет минути му изнесох лекция за родните места на Уилям Фокнър, Юдора Уелти, Тенеси Уилямс, Елвис Пресли, Би Би Кинг, Опра Уинфри, Джим Хенсън, Фейт Хил, Джеймс Ърл Джоунс и Крейг Клеърборн, критик и редактор на кулинарната рубрика на „Ню Йорк Таймс“. Уведомих го, че в Мисисипи са извършени първите трансплантации на бял дроб и сърце и че основата на американската правна система е разработена в университета на щата. Тъгувах за дома и само чаках да ми падне някой като него. Не се държах много възпитано и като дама, а горкият човек избяга смутено и изглеждаше притеснен до края на купона. Но не можах да се сдържа. Мисисипи е като моя родна майка. Мога да се оплаквам колкото искам от щата, но опазил Бог някой друг да каже лоша дума за него, освен ако също не е родом от там.

Написах „Слугинята“ в Ню Йорк и ми се струва, че така ми беше по-лесно, отколкото ако живеех в Мисисипи, където се развива действието. Разстоянието помага да видиш събитията по-ясно. В центъра на шумния и забързан град за мен беше истинско облекчение да се потопя бавно в спомените си. „Слугинята“ е художествена измислица. Но въпреки това, докато пишех книгата, непрекъснато се чудех какво ще каже семейството ми за нея и какво би си помислила Демитри, макар отдавна да беше починала. Често се страхувах, че прекрачвам сериозна граница, като пиша от името на чернокожи. Притеснявах се, че няма да успея да опиша правилно взаимоотношенията, които изиграха толкова важна роля в живота ми, тази любяща връзка, която е превърната в толкова грозен стереотип в американската история и литература.

С признателност прочетох наградената с „Пулицър“ статия на Хауъл Рейнс „Дарът на Грейди“:

„За един писател от Юга няма по-коварна тема от обичта между чернокож и бял във времената на неравенство по време на сегрегацията. Защото измамата, върху която се гради едно общество, прави всяка емоция подозрителна и няма как да разберем дали чувствата на тези двама души са били искрени или проява на съжаление и прагматизъм.“

След като прочетох този откъс, си помислих: „Как е успял да се изрази така кратко и ясно?“ Чудех се как точно да подходя към тази деликатна тема и имах чувството, че тя непрекъснато ми се изплъзва от ръцете като мокра риба. А господин Рейнс беше успял да каже всичко точно само с няколко изречения. Зарадвах се, като разбрах, че има и други, които си блъскат главата по този въпрос. Също както отношението ми към Мисисипи, така и чувствата ми към „Слугинята“ са доста противоречиви. Притеснявам се, че вероятно съм прекалила по отношение на границите между черните и белите жени. Като малка ме учеха да не повдигам подобни неудобни въпроси, защото е невъзпитано и неловко да се говори за това, а и те може да ни чуят. Притеснявам се, че може би съм казала твърде малко. Не само защото много чернокожи жени, прислужващи на бели в Мисисипи, са имали много по-тежък живот, но и защото е съществувала и много по-голяма обич между белите семейства и чернокожата прислуга, отколкото имах сили и време да опиша.