Кэтрин Стокетт - Слугинята

Тя изважда от червената чанта една тетрадка със синя платнена подвързия и ми я подава.

— Каза, че ще ти плаща колкото на мен — по десет долара на седмица.

Аз? Да работя във вестника на белите? Отивам на дивана, отварям тетрадката и виждам всички онези стари писма и статии. Госпожица Скийтър сяда до мен.

— Благодаря ви, госпожице Скийтър. За това и за всичко останало.

Тя се усмихва, поема си дълбоко въздух, все едно се опитва да не заплаче.

— Не мога да повярвам, че утре заминавате за Ню Йорк — казвам й аз.

— Всъщност първо ще отида в Чикаго. Само за една вечер. Искам да видя… гроба на Константин.

Кимвам:

— Това е хубаво.

— Майка ми показа некролога. Гробището е точно до града. А после на следващата сутрин заминавам за Ню Йорк.

— Да кажете на Константин, че Ейбълийн й праща поздрави.

Тя се засмива.

— Толкова съм притеснена. Преди не съм ходила нито в Чикаго, нито в Ню Йорк. Досега не съм се качвала в самолет.

За миг само седим и слушаме бурята. Спомням си колко неловко беше, когато госпожица Скийтър дойде у дома за пръв път. А сега имам чувството, че сме от едно семейство.

— Страх ли те е, Ейбълийн? — пита тя. — Страх ли те е какво може да се случи?

Обръщам се към нея, за да види очите ми.

— Добре съм.

— Понякога не знам дали си струваше. Ако нещо се случи с теб… как ще го преживея, като знам, че е станало заради мен? — Тя притиска очи с ръка, все едно не иска да гледа какво ще се случи.

Отивам в спалнята си и донасям пакета от преподобния Джоунс. Тя развива хартията и се взира в книгата, във всички онези имена, записани вътре.

— Щях да ви я изпратя в Ню Йорк, но ми се струва, че трябва да я получите сега.

— Не… разбирам. Това за мен ли е?

— Да, госпожо. — После й предавам съобщението на пастора, че сега тя е част от нашето семейство. — Помнете, че всеки един от тези подписи означава, че си е струвало. — Тя прочита благодарностите, кратките бележки, които са й написали, прокарва пръсти по мастилото. Очите й се насълзяват. — Струва ми се, че Константин щеше да е много горда с вас.

Госпожица Скийтър се усмихва и виждам колко е млада. След всичко онова, което написахме, и уморителните часове, прекарани в тревоги, не бях виждала момичето в нея от много, много дълго време.

— Сигурна ли си, че всичко ще е наред? Ако те оставя в тази…

— Заминавайте за Ню Йорк, госпожице Скийтър. Отидете и намерете мястото си в живота.

Тя се усмихва, примигва, за да сдържи сълзите си, и казва:

— Благодаря ти.

Същата вечер лежа в леглото и си мисля. Много се радвам за госпожица Скийтър. Тя започва живота си отначало. По слепоочията към ушите ми се стичат сълзи, като си помисля как върви по булевардите на онзи голям град, дето съм ги виждала по телевизията, с дългата си коса, развяваща се зад нея. На част от мен й се иска и аз да можех да започна нов живот. Статиите за чистенето, те са нещо ново. Но аз не съм млада. Животът ми почти свърши. Колкото повече се насилвам да заспя, толкова по-ясно ми става, че ще будувам почти цяла нощ. Все едно усещам как целият град бръмчи като кошер и говори за книгата. Как да заспи човек при цялото това жужене? Мисля си за Флора Лу, как, ако госпожа Хили не разправяше на хората, че книгата не е за Джаксън, госпожа Хестър щеше да я уволни. О, Мини, каква голяма добрина направи. Погрижи се за всички, освен за себе си. Иска ми се да можех да те защитя. Струва ми се, че прикритието на госпожа Хили виси на косъм. Всеки ден някой нов казва, че знае, че тя е изяла пая, а госпожа Хили просто се съпротивлява още по-ожесточено. За пръв път в живота си се чудя кой ще спечели тази битка. Преди щях без съмнение да заявя, че ще е госпожа Хили, но сега не знам. Този път госпожата може и да загуби.

Дремвам няколко часа преди зазоряване. Чудна работа, но когато се събуждам в шест часа, почти не се чувствам уморена. Обличам си чистата униформа, която изпрах във ваната снощи. В кухнята изпивам бавно чаша студена вода от чешмата. Изключвам лампата и тъкмо излизам през вратата, когато чувам телефонът да звъни. Божке, кой звъни толкова рано. Вдигам и чувам вой.

— Мини? Ти ли си? Какво…

— Снощи са уволнили Лирой! А когато Лирой ги питал защо, шефът му рекъл, че господин Уилям Холбрук му наредил. Холбрук рекъл да го уволнят заради жена му и Лирой се прибра, и се опита да ме убие с голи ръце! — Мини пухти задъхана в слушалката. — Изкара децата на двора, заключи ме в банята и рече, че ще подпали къщата с мен вътре!

Божке, започна се! Слагам ръка пред устата си, имам чувството, че пропадам в черна дупка, която сами сме си изкопали. От седмици гледам колко спокойно се държи Мини, а сега…