Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Къде са всички?

Тя свива рамене:

— По леглата или на работа.

Дръпвам си един стол и сядам.

— Просто искам да знам какво ще стане — казвам аз. — Знам, че трябва да съм благодарна, че още не е избухнал голям скандал, но това чакане ме побърква.

— И това ще стане. Съвсем скоро — казва Мини, все едно си говорим какво кафе пием.

— Мини, как можеш да си толкова спокойна?

Тя ме поглежда и слага ръце върху корема си, който порасна доста през последните две седмици.

— Знаеш ли госпожа Чотард, на която прислужва Уили Мей? Вчера питала Уили Мей дали се държи с нея лошо като ужасните дами от книгата. — Мини изсумтява. — Уили Мей й рекла, че има какво още да се желае, но че не е твърде лоша.

— Сериозно ли я е питала това?

— И тогава Уили Мей й разказала как са се държали всички останали бели дами с нея, и хубавите, и лошите неща, а онази бяла жена я изслушала. Уили Мей рече, че работи при нея от трийсет и седем години, а тогава за пръв път седнали заедно на една маса.

Освен за Лувиния, това е първото хубаво нещо, което чувам. Опитвам се да се порадвам. Но веднага се връщам към действителността.

— Ами госпожа Хили? Ами онова, което каза госпожица Скийтър? Мини, не се ли притесняваш поне малко?

Мини оставя вестника.

— Виж, Ейбълийн, няма да те лъжа. Страх ме е, че Лирой ще ме убие, ако разбере. Страх ме е, че госпожа Хили ще ми подпали къщата — поклаща глава тя. — Не мога да го обясня, но имам някакво усещане, че може би всичко се случва точно както трябва.

— Нима?

Мини се смее.

— Боже, започвам да говоря като теб, нали? Сигурно остарявам.

Ритвам я лекичко. Но се опитвам да проумея защо Мини се държи така. Направихме нещо смело и добро. А Мини може би не иска да й отнемат последствията от смелата и добра постъпка. Дори и лошите. Но пак не мога да разбера как така е толкова спокойна. Мини пак навежда глава към вестника, но след малко забелязвам, че не чете. Просто се взира в думите и си мисли за нещо друго. Пред съседната къща се трясва врата на кола и тя подскача. И тогава виждам тревогата, която се опитва да прикрие. Но се чудя защо. Защо ще крие от мен? Колкото повече я гледам, толкова повече схващам какво става тук, какво е направила Мини. Не знам защо се сещам чак сега. Мини ни накара да включим историята с пая, за да ни защити. Не за да защити себе си, а за да защити мен и останалите прислужници. Знаела е, че така госпожа Хили само ще я намрази още повече. Но въпреки това го направи. И сега не иска никой друг да разбира колко е уплашена. Пресягам се и я хващам за ръката.

— Ти си прекрасен човек, Мини.

Тя обръща очи и ми се изплезва, все едно съм й поднесла чиния с кучешки бисквити.

— Знаех си, че изкуфяваш — отвръща тя.

И двете избухваме в смях. Късно е и сме много уморени, но тя става и си налива още една чаша кафе, а на мен ми прави чай, който аз пия бавно. Говорим си до късно през нощта.

На другия ден, в събота, всички сме в къщата — цялото семейство Лийфолт плюс мен. Дори господин Лийфолт си е у дома. Книгата ми вече не стои на нощното шкафче. В началото не виждам къде я е оставила. После обаче забелязвам дамската чанта на госпожата на дивана и книгата, пъхната в нея. Това означава, че я е носила някъде. Надниквам вътре и виждам, че показалеца за страници го няма. Искам да я погледна в очите и да видя какво знае, но госпожа Лийфолт стои почти цял ден в кухнята и се опитва да направи торта. Не ме пуска вътре да й помогна. Разправя, че тази не е като моите торти, а някаква засукана рецепта от списание „Кулинар“. Утре ще организира обяд за църквата, в която ходи, и в трапезарията е пълно с разни неща за посрещане на гости. Взела е назаем три съда за претопляне от госпожа Лу Ан и осем комплекта сребърни прибори от госпожа Хили, защото ще идват четиринайсет души, а опазил Бог онези хора от църквата да ядат с обикновени метални вилици! Малкото човече е в стаята на Мей Мобли и си играе с нея.

А господин Лийфолт крачи напред-назад из къщата. От време на време спира пред стаята на малката и после пак тръгва да крачи. Вероятно си мисли, че трябва да си поиграе с децата, защото е събота, но ми се струва, че не знае как. И затова нямам кой знае какво да правя. Едва два часът е, а вече съм изчистила къщата от горе до долу, лъснах баните, изпрах дрехите. Изгладих всичко, без бръчките по лицето си. В кухнята не ме пускат, а не ми се ще господин Лийфолт да си помисли, че по цял ден само седя и си играя с децата. Накрая и аз започвам просто да обикалям насам-натам. Докато господин Лийфолт се мотае из трапезарията, надзъртам и виждам, че Мей Мобли държи лист хартия в ръка и учи Рос на нещо. Тя обича да си играе на училище с малкото си братче. Влизам в дневната и започвам да бърша прахта от книгите за втори път. Май днес няма да успея да се сбогувам с нея за всеки случай, при цялата тази тълпа в къщата.