Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Чакаш ли някого? — надвесвам се на прозореца.

Хили подскача и изпуска цигарата си на чакъла. Излиза тромаво от колата, затръшва вратата след себе си и отстъпва назад.

— Да не си се приближала и на сантиметър! — казва ми тя.

Спирам на място и я оглеждам. Че кой няма да иска да я огледа? Черната й коса е разчорлена. Една къдрица на темето й стърчи право напред. Половината й блуза е отвън, тлъстините й опъват копчетата и забелязвам, че е напълняла. Има и… херпес. В ъгъла на устата, разчоплен и зачервен. Не й е излизал херпес, откакто Джони скъса с нея в колежа. Тя ме измерва с поглед.

— Сега някакво хипи ли си станала? Боже, горката ти майка сигурно страшно се срамува от теб.

— Хили, защо си тук?

— За да ти кажа, че се обадих на адвоката си, Хиби Гудман, който по една случайност е най-големият специалист по делата за клевета в Мисисипи, и те чакат големи неприятности, госпожичке. Знаеш ли, че ще те вкарат в затвора?

— Нищо не можеш да докажеш, Хили. — Бях обсъдила всичко с юридическия отдел на „Харпър & Роу“. Внимавахме много да остана в сянка.

— Е, знам със сигурност, че ти си я написала, защото в този град няма друг толкова ненормален, че да се сдуши така с чернилките. Сега ми се струва невероятно, че някога сме били приятелки.

Мисля си дали да не се прибера вътре и да заключа вратата. Но в ръката си тя държи плик с писмо, а това ме притеснява.

— Хили, знам, че хората говорят и се пускат много слухове…

— О, не, тези приказки не ме притесняват. Целият град знае, че не става въпрос за Джаксън. Пише за някакъв град, измислен от малкия ти болен мозък, а аз знам и кой ти е помогнал.

Стисвам зъби. Тя очевидно знае за Мини и Лувиния, това ми беше ясно, но дали знае за Ейбълийн? За другите? Хили размахва писмото и то изшумолява.

— Тук съм, за да уведомя майка ти какво си направила. — Ще ме издадеш на майка ми? — разсмивам се аз, но истината е, че майка не знае нищо за книгата. И искам така да си остане. Ще се огорчи и ужасно ще се засрами от мен и… Поглеждам към писмото. Ами ако заради това състоянието й пак се влоши?

— Точно това ще направя — Хили се качва по стълбите на верандата с високо вдигната глава.

Настигам я бързо при входната врата. Тя я отваря и влиза вътре, все едно си е вкъщи.

— Хили, не съм те канила да влизаш — хващам я аз за лакътя. — Излизай…

Но в същия миг майка се появява в стаята и аз пускам ръката й.

— О, Хили — казва майка. По халат е и бастунът й помръдва несигурно, когато върви. — Откога не съм те виждала, скъпа.

Хили примигва няколко пъти. Не знам кой е по-втрещен — Хили от вида на майка ми или майка ми от вида на Хили. Някога гъстата кафява коса на майка сега е снежнобяла и оредяла. Треперещата й ръка, хванала бастуна, вероятно изглежда костелива като на скелет за човек, който не я е виждал. Но най-страшното е, че майка не си е сложила цялата протеза, а само предните зъби. Бузите й са хлътнали дълбоко, мъртвешки.

— Госпожо Филън, дойдох… дойдох, за да…

— Хили, да не си болна? Изглеждаш ужасяващо — казва майка.

Хили облизва устни.

— Ами аз… нямах време да се оправя преди…

Майка поклаща глава.

— Хили, скъпа. Никой млад съпруг не иска да се прибере вкъщи и да завари подобна гледка. Виж си само косата! А това… — Майка се мръщи и се приближава, втренчена в херпеса, — това никак не изглежда добре, скъпа.

Аз не откъсвам очи от писмото. Майка размахва пръст към мен:

— Утре ще се обадя на Фани Мей и ще запазя часове и за двете ви.

— Госпожо Филън, не…

— Няма нужда да ми благодариш — прекъсва я майка. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб, след като скъпата ти майка вече не е наблизо да те напътства. А сега отивам да си лягам — добавя тя и тръгва с клатушкане към спалнята си. — Не стойте до много късно, момичета.

За миг Хили стои втрещена, с отворена уста. Накрая тръгва към вратата, отваря я рязко и излиза. Писмото още е в ръката й.

— Нямаш представа колко си загазила, Скийтър — изсъсква тя, все едно ме удря с думите си. — А онези твои негърки?

— За кого точно говориш, Хили? Нищо не знаеш.

— Не знам, така ли? Онази Лувиния? О, вече се погрижих за нея. Лу Ан ще я уволни — къдрицата на темето й пружинира, когато кима. — И кажи на онази Ейбълийн, че следващия път, когато реши да пише за скъпата ми приятелка Елизабет… точно така — казва тя с кисела усмивка, — помниш Елизабет, нали? Беше те поканила на сватбата си?

Ноздрите ми пламват. Когато чувам името на Ейбълийн, ми идва да я фрасна.