Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Да речем, че Ейбълийн е трябвало да бъде малко по-досетлива и да не споменава за Г-образната пукнатина на масата на Елизабет. Сърцето ми спира. Проклетата пукнатина! Каква глупачка съм да пропусна подобно нещо. — И не мисли, че съм забравила Мини Джаксън. Имам големи планове за тази чернилка.

— Внимавай, Хили — казвам аз през зъби. — Не се издавай. — Звуча толкова уверено, но вътрешно треперя и се чудя какви ли са тези планове. Очите й стават огромни: — Не съм аз ОНАЗИ, КОЯТО Е ИЗЯЛА ПАЯ!

Тя се обръща и тръгва към колата си. Отваря вратата със замах:

— И кажи на негърките да си пазят гърба. Защото няма да им се размине.

Набирам с трепереща ръка номера на Ейбълийн. Опъвам шнура на слушалката в килера и затварям вратата. В другата си ръка държа отвореното писмо от „Харпър & Роу“. Имам чувството, че е полунощ, а е едва осем и половина. Ейбълийн вдига телефона и аз изричам на един дъх: — Хили дойде у нас тази вечер. Разбрала е.

— Госпожа Хили ли? Какво е разбрала?

Тогава чувам в далечината гласа на Мини.

— Хили ли? Какво за госпожа Хили?

— Мини е… при мен — казва Ейбълийн.

— Е, тя така или иначе трябва да знае — отвръщам аз, макар да ми се иска Ейбълийн да можеше да й го съобщи по-късно, когато не съм на телефона. Разказвам как Хили се появи у дома, как влетя в къщата, изчаквам, докато Ейбълийн повтори всичко на Мини. Звучи ми още по-страшно, когато го чувам от устата на Ейбълийн. Ейбълийн пак вдига слушалката и въздъхва.

— По пукнатината на масата у Елизабет… така Хили е разбрала със сигурност. — Божке, онази пукнатина! Не мога да повярвам, че съм я споменала.

— Не, аз трябваше да забележа. Ужасно съжалявам, Ейбълийн.

— Дали госпожа Хили ще каже на госпожа Лийфолт, че съм писала за нея?

— Няма как да й каже — провиква се Мини. — Така ще признае, че става въпрос за Джаксън.

Сега осъзнавам колко добър е бил планът на Мини.

— Съгласна съм — казвам аз. — Струва ми се, че Хили е ужасена, Ейбълийн. Не знае какво да прави. Затова заяви, че ще ме издаде на майка ми.

Сега, след като се отърсих от шока от заплахата на Хили, при тази мисъл почти се разсмивам. Това е най-малкият ни проблем. Щом майка ми преживя развалянето на годежа, тогава ще понесе и това. Ще му мисля, когато се случи.

— Май няма какво друго да направим, освен да чакаме — казва Ейбълийн, но ми се струва притеснена. Вероятно сега не е най-подходящият момент да й кажа другата новина, но не мога да се сдържа.

— Днес получих… писмо. От „Харпър & Роу“. Мислех си, че е от госпожа Щайн, но не беше.

— А от кого тогава?

— Предлагат ми работа в списание „Харпърс“ в Ню Йорк. Като… помощник-коректор. Почти съм сигурна, че госпожа Щайн ме е препоръчала.

— Това е чудесно! — казва Ейбълийн, а после се провиква: — Мини, на госпожица Скийтър са й предложили работа в Ню Йорк!

— Ейбълийн, не мога да я приема. Исках само да споделя с теб. Аз… — Благодарна съм, че мога да споделя новината поне с Ейбълийн.

— Как така не можете да приемете? Нали за това мечтаехте.

— Не мога да замина точно сега, когато нещата се усложниха. Няма да ви оставя сами да се оправяте с тази каша.

— Но… лошите неща ще се случват, независимо дали сте тук или не.

Боже, при тези думи ми идва да се разплача.

— Не исках да прозвучи така. Не знаем какво ще се случи. Госпожице Скийтър, трябва да приемете работата.

Наистина не знам какво да правя. Част от мен си мисли, че не биваше да казвам на Ейбълийн, защото, естествено, тя ще настоява да замина, но имах нужда да споделя с някого. Чувам я как прошепва на Мини:

— Разправя, че нямало да приеме.

— Госпожице Скийтър — казва Ейбълийн пак в слушалката. — Не искам да сипвам сол в раната ви…, но тук, в Джаксън, животът ви не е хубав. Майка ви сега е по-добре и…

Чувам приглушени думи и прехвърляне на слушалката, и изведнъж чувам гласа на Мини:

— Я ме чуйте, госпожице Скийтър. Аз ще се грижа за Ейбълийн и тя ще се грижи за мен. Но на вас нищо не ви остана тук, освен врагове в женската организация и майка, заради която ще се пропиете. Вече нямате работа тук. А и в този град никога няма да си намерите друго гадже, това е ясно на всички. Затова не просто си замъкнете белия задник в Ню Йорк, а направо тичайте натам.

Мини ми трясва телефона, а аз стоя и се взирам в слушалката в едната си ръка и в писмото в другата. „Нима?“ Струва ми се, че за пръв път се замислям сериозно. „Наистина ли мога да го направя?“ Мини е права, Ейбълийн също. Тук не ми остана нищо друго, освен майка и татко, а ако остана заради родителите си, със сигурност ще разваля отношенията си с тях, о… Облягам се на етажерката, затварям очи. Ще отида. Ще отида в Ню Йорк.