Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Ще играем на една игра — чувам да казва Мей Мобли на брат си. — Сега ти седни на масата, защото си в „Улуъртс“ и си чернокож. И в никакъв случай не бива да мърдаш от мястото си, иначе ще отидеш в затвора.

Веднага се спускам към детската стая, но господин Лийфолт вече е там и гледа от вратата. Аз заставам зад него. Господин Лийфолт е скръстил ръце на бялата си риза. Килнал е глава на една страна. Сърцето ми препуска с хиляда километра в час. Досега никога не съм чувала Мей Мобли да споменава тайните ни истории на глас, освен пред мен. А това става, когато майка й не си е вкъщи и няма кой друг да я чуе. Но тя така се е улисала, че не забелязва татко си, който я слуша от прага.

— Добре — казва Мей Мобли и се намества тромаво на стола. — Рос, ти ще седиш тук, на масата в „Улуъртс“. Няма да ставаш!

Искам да кажа нещо, но от устата ми не излиза нито звук. Мей Мобли се приближава на пръсти зад Рос и изсипва на главата му кутия с пастели, които изтрополяват на пода. Малкото човече се мръщи, но тя го поглежда строго и казва:

— Не бива да мърдаш. Трябва да си смел. И никакви сълзи! — После тя му се изплезва и започва да го замеря с обувчици на кукли, а малкото човече я поглежда, все едно иска да каже: „Защо търпя тези глупости?“ — и изпълзява с вой от стола си.

— Ти губиш! — казва тя. — А сега ще играем на „Отзад в автобуса“ и ти ще се казваш Роза Паркс.

— Кой те научи на тези неща, Мей Мобли? — пита господин Лийфолт и малката рязко обръща глава с облещени очи, все едно е видяла призрак.

Коленете ми се подкосяват. Всичко в мен крещи да вляза в стаята. Да гледам тя да не загази здраво, но не мога да си поема дъх, за да помръдна. Малката ме поглежда зад гърба на баща си и господин Лийфолт се обръща, вижда ме и пак се обръща към нея. Мей Мобли вдига очи към баща си:

— Не знам. — И после поглежда към таблото за игра на пода, все едно ще продължи да си играе. Виждала съм я да го прави и преди и знам какво си мисли. Мисли си, че ако се занимава с нещо друго и не му обръща внимание, той може просто да си тръгне.

— Мей Мобли, татко ти зададе въпрос. Къде научи тези неща? — Той се навежда към нея. Не виждам лицето му, но знам, че се усмихва, защото Мей Мобли е срамежлива и обича баща си. И тогава тя казва силно и ясно:

— От госпожица Тейлър.

Господин Лийфолт се изправя. Отива в кухнята, а аз тръгвам след него. Той дръпва госпожа Лийфолт за рамото и казва:

— Утре отиваш в онова училище и преместваш Мей Мобли в друг клас. Никаква госпожица Тейлър повече.

— Какво? Не мога просто да сменя учителката й…

Стаявам дъх и се моля „Да, можете. Моля ви.“

— Просто го направи! — И както правят мъжете, господин Райли Лийфолт излиза навън, където не трябва да дава обяснения за нищо.

Цяла неделя не мога да спра да благодаря на Бог, че спаси малката от госпожица Тейлър. „Благодаря ти, Боже, благодаря ти, Боже, благодаря ти, Боже“, звънти в главата ми като песен. В понеделник сутрин госпожа Лийфолт тръгва натъкмена към училището на Мей Мобли и аз се усмихвам, като знам какво ще направи. Докато госпожа Лийфолт я няма, се захващам със среброто на госпожа Хили. Госпожа Лийфолт е оставила приборите от вчерашния обяд на кухненската маса. Измивам ги и през следващия един час ги полирам, а през това време се чудя как се справя с тази задача едноръката Ърнестин. Полирането на прибори с украса „Гран Барок“ с всички тези кръгчета и извивки е работа за две ръце. Когато госпожа Лийфолт се прибира, оставя чантата си на масата и цъква с език.

— Ох, трябваше да върна сребърните прибори тази сутрин, а се наложи да отида в училището на Мей Мобли, която настива, защото кихаше цяла сутрин, а сега стана почти десет часът…

— Мей Мобли се разболява ли?

— Вероятно — обръща очи с досада госпожа Лийфолт.

— И закъснявам за часа си при фризьора. Когато приключиш с лъскането, отиди и занеси приборите у Хили. Аз ще се прибера след обяд.

След като приключвам, увивам всичките сребърни прибори на госпожа Хили в синьо парче плат. Отивам да вдигна малкото човече от леглото. Той тъкмо се е събудил, примигва и ми се усмихва.

— Хайде, човече, да ти сложим нова пелена. — Слагам го на масата за повиване, свалям мократа пелена и, всемогъщи Боже, какво виждам — в нея има три калаени играчки и една от фибите на госпожа Лийфолт. Слава Богу, че пелената е само мокра, а не другото.

— Малкият — засмивам се аз, — ти си бил като Форт Нокс.

Той се хили и започва да се смее. Сочи люлката, а аз отивам до нея, опипвам одеялото и естествено, намирам една ролка за коса, мерителна лъжица и салфетка от плат. Божке, ще трябва да направим нещо по въпроса. Но не сега. Трябва да тръгваме към госпожа Хили. Закопчавам малкото човече в количката и го возя по улицата към дома на госпожа Хили. Навън е горещо, слънчево и спокойно. Завиваме по алеята пред къщата и Ърнестин отваря вратата. От левия й ръкав се подава малък кокалест израстък. Не я познавам добре, но знам, че обича доста да приказва. Тя ходи в методистката църква.