Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Здравей, Ейбълийн — казва тя.

— Здравей, Ърнестин, сигурно си ни видяла да идваме. Тя кимва и поглежда надолу към малкото човече. Той гледа израстъка, все едно го е страх, че онова нещо ще го сграбчи.

— Гледах да стигна до вратата преди нея — прошепва Ърнестин, а после казва: — Сигурно си чула.

— Какво?

Ърнестин поглежда през рамо, а после се навежда напред.

— Нали знаеш бялата дама на Флора Лу, госпожа Хестър? Тази сутрин е вдигнала скандал на Флора Лу.

— Уволнила ли я е?

Флора Лу разказа няколко доста неприятни истории. Беше ядосана. Госпожа Хестър, която всички мислят за много мила, давала на Флора да използва специален „сапун за ръце“ всяка сутрин. Накрая се оказало, че това си било чиста белина. Флора ми показа белега от изгорено.

Ърнестин поклаща глава:

— Госпожа Хестър размахала онази книга и се развикала: „Това аз ли съм? За мен ли си писала?“, а Флора Лу й рекла: „Не, госпожо, не съм писала никаква книга. Не завърших даже и пети клас“, но госпожа Хестър се разкрещяла още повече: „Не знаех, че белината гори кожата, не знаех, че минималната надница е долар и двайсет и пет цента, ако Хили не разправяше на всички, че не става въпрос за Джаксън, щях да те уволня толкова бързо, че да ти се завие свят.“ А Флора Лу я попитала: „Да не искате да кажете, че не съм уволнена?“, а госпожа Хестър й креснала: „Уволнена ли? Не мога да те уволня, иначе хората ще разберат, че Десета глава е за мен. Вързана си на тази работа до края на живота си.“ И после госпожа Хестър облегнала глава на масата и рекла на Флора Лу да доизмие чиниите.

— Божке — казвам замаяно аз. — Надявам се… цялата тази работа да свърши добре.

Вътре в къщата госпожа Хили крещи името на Ърнестин.

— Не бих разчитала много на това — прошепва Ърнестин.

Подавам й тежкия плат, пълен със сребро. Тя протяга здравата си ръка, за да го вземе, и предполагам по навик, и чуканчето й също се протяга.

Същата вечер вилнее страшна буря. Гръмотевици трещят, а аз седя на масата в кухнята си и се потя. Треперя и се опивам да запиша молитвите си. Флора Лу е извадила късмет днес, но какво ще стане след това? Идва ми твърде много да не знам и да се тревожа и…

Чук-чук-чук.

Някой чука на входната врата. Кой ли е? Изправям гръб. Часовникът над печката показва осем и трийсет и пет. Навън дъждът се сипе като из ведро. Всеки, който ме познава добре, щеше да отиде на задната врата. Отивам на пръсти до входа. Пак се чука и аз подскачам силно.

— Кой… кой е? — питам аз. Проверявам дали е заключено.

— Аз съм.

Божке! Отдъхвам си и отварям вратата. Отвън стои госпожица Скийтър мокра и трепереща. Под дъждобрана си носи червената чанта.

— Мили Боже…

— Не успях да стигна до задната врата. Дворът е толкова разкалян, че не може да се върви през него.

Тя е боса и държи калните си обувки в ръка. Бързо затварям вратата зад нея.

— Нали никой не ви видя?

— Навън е непрогледен мрак. Щях да се обадя, но телефонът не работи заради бурята.

Знам, че нещо трябва да се е случило, но просто се радвам да я видя, преди да замине за Ню Йорк. Не сме се виждали очи в очи от шест месеца. Прегръщам я силно.

— Божке, я да ви видя косата! — Госпожица Скийтър сваля качулката си и разтърсва дългата си коса. — Прекрасна е — казвам искрено аз. Тя се усмихва срамежливо и оставя чантата на пода.

— На майка никак не й харесва.

Засмивам се, а после си поемам дълбоко въздух и се опитвам да се приготвя за лошите новини, които сигурно ще ми съобщи.

— От книжарниците искат още бройки от книгата, Ейбълийн. Госпожа Щайн се обади днес следобед — тя ме хваща за ръцете. — Ще пуснат нов тираж. Още пет хиляди бройки.

Аз само я зяпвам.

— Аз… дори не знаех, че може така — казвам аз и закривам уста с ръка. Книгата ни ще я има в пет хиляди къщи, ще стои в библиотеките им, на нощните шкафчета, по тоалетките!

— Ще получим още пари. Най-малко по още сто долара на човек. А и кой знае? Може по-нататък да има още.

Слагам ръка на сърцето си. Не съм похарчила и цент от шейсетте и един долара, а сега тя ми казва, че ще има и още?

— Има и още нещо — госпожица Скийтър поглежда надолу към чантата. — В петък ходих във вестника и напуснах работа. — Тя си поема дълбоко въздух. — И казах на господин Голдън, че според мен следващата госпожа Мърна трябва да си ти.

— Аз ли?

— Казах му, че през цялото време ти си ми давала отговорите. Той рече, че ще си помисли, а днес се обади и каза, че е съгласен, стига да не казваш на никого, че ти водиш рубриката от името на госпожа Мърна.