Кэтрин Стокетт - Слугинята

Не знам какво да й кажа. Това е единственият добър отзив за книгата и ми се ще да я разпитам по-подробно. Предполагам, че и Ейбълийн още не е чула това. Но в същото време се притеснявам, защото е ясно, че Лу Ан знае.

— Ако наистина си я написала ти, ако слуховете, които разпространява Хили, са верни, искам да знаеш, че никога не бих уволнила Лувиния. Казах на Хили, че ще си помисля, но ако Хили Холбрук още веднъж повдигне този въпрос пред мен, ще й заявя, че онзи пай й е бил малко.

— Как… защо мислиш, че става въпрос за Хили? — Цялата ни защита, цялата ни застраховка ще стане на пух и прах, ако тайната за пая бъде разкрита.

— Може и да е тя, а може и да не е. Но така се говори — поклаща глава Лу Ан. — А тази сутрин чух как Хили обяснява на всички, че книгата дори не е за Джаксън. Кой знае защо?

Отдъхвам си и прошепвам:

— Слава Богу!

— Е, Хенри ще се прибере скоро. — Тя слага чантата си на рамо и изправя гръб. Усмивката отново се появява на лицето й като маска. Тръгва към вратата, но когато я отваря, се обръща и ме поглежда. — Ще ти кажа и още нещо. Хили Холбрук няма да получи моя глас на изборите за президент на женската организация през януари. Нито пък когато и да било в бъдеще.

При тези думи тя излиза и камбанката иззвънтява след нея. Стоя загледана през прозореца. Навън е започнало да ръми и лъскавите коли и черният асфалт изглеждат като забулени в мъгла. Гледам как Лу Ан се отдалечава на паркинга и си мисля: „Колко неща не знаем за хората.“ Чудя се дали не съм могла да направя дните й малко по-поносими, ако се бях опитала. Ако се бях държала малко по-мило с нея. Не беше ли това смисълът на книгата? Жените да разберат, че всички сме хора. Не сме толкова различни. Не и колкото си мислех преди. Но Лу Ан е разбрала смисъла на книгата още преди да я прочете. През цялото време аз съм била онази, която не го е проумявала.

Същата вечер звъня четири пъти на Ейбълийн, но телефонът й дава заето. Затварям и оставам за малко в килера, загледана в бурканите със сладко от смокини, което Константин приготви, преди смокинята да изсъхне. Ейбълийн ми каза, че прислужниците непрекъснато говорят за книгата и какво се случва. Обаждали й се по шест-седем пъти на вечер.

Въздъхвам. Днес е сряда. Утре ще предам статията за рубриката на госпожа Мърна, която написах преди шест седмици. Пак съм натрупала десетина готови материала, защото нямам какво да правя. След това не ми остава за какво друго да мисля и започвам да се тревожа. Понякога, когато ми е скучно, се чудя какъв ли щеше да е животът ми, ако не бях написала книгата.

В понеделник щях да играя бридж. А утре вечер щях да съм на срещата на организацията и да предам материалите за бюлетина. После, в петък, Стюарт щеше да ме заведе на вечеря и да стоим навън до късно, и така в събота щях да се събудя уморена за тенис мача. Уморена, примирена и… недоволна. Защото Хили щеше същия следобед да обвини прислужницата си в кражба, а аз щях само да седя и да я слушам. А Елизабет щеше да дръпне прекалено силно ръката на детето си и аз щях да извърна очи, и да се престоря, че не виждам. Щях да съм сгодена за Стюарт и нямаше да съм с къси рокли, а само с къса коса, нито пък щях да се заема с нещо толкова рисковано, като да напиша книга за чернокожи прислужници, защото щях да се страхувам твърде много от неодобрението му. И макар никога да не съм се залъгвала, че съм променила възгледите на хора като Хили и Елизабет, поне вече не се налага да се съгласявам с тях.

Излизам от задушния килер с неприятно чувство. Нахлузвам мъжките си чехли и излизам навън в топлата нощ. Има пълнолуние и е достатъчно светло. Следобед забравих да проверя пощенската кутия, а само аз ходя за пощата. Отварям кутията и намирам вътре едно писмо. От „Харпър & Роу“ е, значи трябва да го е пратила госпожа Щайн. Изненадана съм, че ми е писала тук, защото ми изпратиха всички договори за книгата до пощенска кутия, за всеки случай. Твърде тъмно е, за да го прочета, и го пъхвам в задния джоб на джинсите си. Вместо да вървя по алеята, тръгвам напряко през „овощната градина“, усещам меката трева под краката си и заобикалям изпопадалите по земята ранни круши. Отново е септември и аз още съм тук. Още съм тук! Дори Стюарт се премести. В едно интервю преди няколко седмици сенаторът каза, че Стюарт е преместил седалището на петролната си компания в Ню Орлиънс, за да може да прекарва повече време на нефтените платформи в морето.

Чувам хрущене на чакъл. Не виждам обаче колата, която се приближава по алеята, защото, незнайно защо, фаровете не са пуснати. Гледам я как паркира олдсмобила пред къщата и изключва двигателя, но не излиза от колата. Лампата на предната ни веранда свети, а около жълтата крушка пърхат нощни пеперуди. Тя се е привела над волана, все едно се опитва да види кой си е вкъщи. Какво, по дяволите, иска? Наблюдавам я няколко секунди. После си мисля: „Отиди първа при нея! Отиди при нея, преди да е направила онова, което е планирала.“ Тръгвам тихо през двора. Тя пали цигара и изхвърля кибритената клечка на алеята ни през отворения си прозорец. Приближавам колата отзад, но тя не ме вижда.