Кэтрин Стокетт - Слугинята

„Защо? Защо ме удряш?“

Той се наведе към мен и ме погледна право в очите:

„Ако не те бия, Мини, кой знае какво ще стане от теб.“

Беше ме приклещил в ъгъла на банята като куче. Налагаше ме с колана си. Тогава за пръв път изобщо се замислих за това. А кой знае какво би станало от мен, ако проклетият Лирой спре да ме удря?!

На следващата вечер изпращам всички по леглата по-рано, включително и себе си. Лирой е във фабриката до пет сутринта, а на мен ми е прекалено тежко за този период на бременността. Боже, може да са близнаци. Няма да си дам парите, та някой доктор да ми съобщи тази лоша новина. Знам само, че това бебе вече е по-голямо, отколкото останалите, когато се родиха, а съм едва в шестия месец. Заспивам дълбоко. Сънувам, че седя на дълга дървена маса, отрупана с блюда. Глозгам голяма кълка от печена пуйка. Стряскам се и сядам задъхана в леглото.

— Кой е там?

Сърцето ми ще изскочи от гърдите. Оглеждам тъмната спалня. Минава полунощ. Лирой го няма, слава Богу! Но нещо със сигурност ме събуди. И тогава осъзнавам какво е било. Чула съм онова, което чаках. Онова, което всички чакахме. Чула съм писъка на госпожа Хили.

Отварям очи. Сърцето ми тупти силно. Изпотена съм. Зелените лози на тапетите се вият нагоре по стената. Какво ме събуди? Какво беше това? Ставам от леглото и се ослушвам. Не ми звучи като гласа на майка. Беше прекалено писклив. Чух писък, все едно някой раздира плат. Сядам на леглото и притискам сърцето си с ръка. То още препуска. Нищо не върви по план. Хората разбраха, че книгата е за Джаксън. Не мога да повярвам, че забравих колко бавно чете Хили. Обзалагам се, че разправя на всички, че е прочела повече, отколкото в действителност. Нещата излизат извън контрол. Една прислужница на име Анабел вече е уволнена, бели жени си шепнат за Ейбълийн и Лувиния и кой знае какво още ще стане. А иронията е там, че кърша ръце и чакам Хили да проговори, докато в същото време съм единственият човек в града, когото вече не го е грижа какво ще каже тя. Ами ако съм допуснала ужасна грешка с тази книга? Поемам си дълбоко въздух. Опитвам се да мисля за бъдещето, а не за настоящето.

Преди месец изпратих петнайсет свои автобиографии в Далас, Мемфис, Бърмингам и в още пет града, както и отново в Ню Йорк. Госпожа Щайн ми каза, че мога да я посоча като лице за контакт, което вероятно е единственото забележително на страницата — да имам препоръка от някой в издателския бранш. Посочих всичко, което съм работила през последната година: Водещ на домакинската рубрика във вестник „Джаксън джърнъл“. Редактор на бюлетина на женската организация в Джаксън. Автор на „Слугинята“ — противоречива книга за чернокожите прислужници и белите им работодатели, издателство „Харпър & Роу“.

Всъщност не посочих книгата, просто исках да напиша веднъж заглавието й. Но сега дори да си намеря работа в някой голям град, не мога да оставя Ейбълийн да се оправя с цялата каша. Не и след като всичко тръгна толкова зле. Но, Боже, трябва да се махна от Мисисипи! Освен майка и татко, тук не ми остана нищо — нито приятели, нито работа, за която да ме е грижа, нито Стюарт.

Но не просто искам да се махна от тук. Когато подадох документи в „Ню Йорк Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, списание „Харпър“ и списание „Ню Йоркър“, пак усетих онзи порив, както в колежа, колко много искам да отида в този град. Не в Далас или Мемфис, а в Ню Йорк, където би трябвало да живее един писател. Но все още никой не ми се е обадил. Ами ако никога не си тръгна от тук? Ами ако остана в Джаксън цял живот?

Лежа и гледам как първите слънчеви лъчи се процеждат през прозореца. Потръпвам. Осъзнавам, че онзи пронизителен писък е бил мой.

В аптека „Брентс“ съм и взимам шампоан и сапун за майка, докато господин Робъртс изпълнява рецептата й. Майка твърди, че вече не й трябват лекарства, че единственият лек за рака е това, че има дъщеря, която не иска да си подстриже косата и носи прекалено къси рокли дори в неделя, защото кой знае каква щуротия ще направя с външния си вид, ако тя умре. Просто съм благодарна, че майка е по-добре. Ако петнайсетсекундният ми годеж със Стюарт е запалил искрата за живот у нея, фактът, че сега съм отново необвързана, й дава дори още повече сили. Тя беше силно разочарована, когато скъсахме, но бързо се възстанови. Стигна дори до там, че да се опита да ме сватоса с един трийсет и пет годишен трети братовчед, който е красив и отдалеч му личи, че е хомосексуалист.