Кэтрин Стокетт - Слугинята

Отивам да им събера чиниите и чувам госпожа Хили да казва:

— Стигнах до Седма глава.

Аз замръзвам и чиниите в ръцете ми се раздрънчават. Госпожа Лийфолт ме поглежда намръщено. Но госпожа Хили размахва пръст към госпожа Лийфолт:

— И мисля, че са прави, наистина прилича на Джаксън.

— Нима? — пита госпожа Лийфолт.

Госпожа Хили се навежда към нея и прошепва:

— Обзалагам се, че дори познаваме някои от негърките.

— Наистина ли мислиш така? — пита госпожа Лийфолт и аз изстивам. Тръгвам с отмалели крака към кухнята. — Аз съм още в началото…

— Да. И знаеш ли какво? — усмихва се коварно госпожа Хили. — Ще разбера кои са тези хора, до последния човек.

На следващата сутрин на спирката съм плувнала в пот, докато си мисля какво ще направи госпожа Хили, след като прочете историята за себе си, и се чудя дали госпожа Лийфолт вече е стигнала до Втора глава. А когато влизам у тях, заварвам госпожа Лийфолт да чете книгата на кухненската маса. Тя ми подава малкото човече от скута си, без даже да вдигне очи от страницата. После тръгва към спалнята и върви, и чете едновременно. Сега, след като госпожа Хили прояви интерес към книгата, тя не може да й се насити. След няколко минути отивам в спалнята, за да събера мръсните дрехи. Госпожа Лийфолт е в банята и отварям на отбелязаната страница. Вече е на Шеста глава, главата на Уини. Там се разказва как бялата дама я е хванала старческата болест и звъни всяка сутрин в полицията, защото някаква чернокожа влизала в къщата й. Това означава, че госпожа Лийфолт е прочела за себе си и просто е продължила нататък. Страх ме е, но няма как да не обърна очи с досада. Обзалагам се, че на госпожа Лийфолт не й е и минало през ум, че става въпрос за нея. Слава Богу, ама все пак! Сигурно снощи е клатила глава в леглото, докато е чела за ужасната жена, която не обича собственото си дете.

Щом госпожа Лийфолт тръгва на фризьор, се обаждам на Мини. Напоследък само навъртаме сметки за телефон на белите дами.

— Чу ли нещо? — питам я аз.

— Не, нищо. Госпожа Лийфолт прочете ли я вече? — пита тя.

— Не, но снощи е стигнала до главата на Уини. Госпожа Силия още ли не си я е купила?

— Тази жена чете само разни боклуци. Идвам — провиква се Мини. — Глупачката пак се е заклещила под каската на сешоара. Казах й да не си пъха главата там, когато е с големите ролки.

— Обади ми се, ако чуеш нещо — казвам аз. — И аз ще ти звънна, ако има нещо ново.

— Скоро ще се случи нещо, Ейбълийн. Трябва да се случи.

Същия следобед отивам до „Джитни“, за да купя плодове и сирене за Мей Мобли. Онази госпожица Тейлър пак го е направила. Днес малката слезе от автобуса, изтича направо в стаята си и се хвърли на леглото.

— Какво има, миличка? Какво е станало? — Оцветих се в черно — изплака тя.

— Как така? С флумастерите ли? — Вдигнах ръката й, но по кожата й нямаше мастило.

— Госпожица Тейлър ни накара да нарисуваме какво харесваме най-много в себе си.

Тогава забелязах намачканата жалка хартийка в ръката й. Обърнах листа и видях, че малкото ми бяло момиченце се е оцветило в черно.

— Тя каза, че черното означава, че имам мръсно и грозно лице. — Мей Мобли зарови пак лице във възглавницата и се разплака жално.

Госпожица Тейлър! След всичките ми усилия да науча Мей Мобли, че трябва да обича всички хора, а не да ги съди по цвета на кожата. Сърцето ми се свива, защото кой не помни първата си учителка? Хората може да забравят какво са научили, но ви казвам, че съм отгледала достатъчно деца и знам, че първата учителка е много важна. Поне в „Джитни“ е хладно. Съжалявам, че сутринта забравих да купя закуска за Мей Мобли. Бързам, за да не се налага малката да стои много дълго с майка си. Мей Мобли скри рисунката под леглото си, за да не я види госпожа Лийфолт. От щанда за консерви взимам две кутии риба тон. Тръгвам да търся зелен желатин на прах и виждам Лувиния с бялата униформа пред рафта с фъстъчено масло. До края на живота ми за мен Лувиния ще си остане Седма глава.

— Как е Робърт? — потупвам я аз по ръката.

Лувиния работи по цял ден у госпожа Лу Ан, а следобед се прибира и води Робърт в училището за слепи, за да се научи да чете с пръсти. А не съм я чула да се оплаче нито веднъж.

— Учи се да се оправя — кимва тя. — Ти добре ли си? Всичко наред ли е?

— Просто съм нервна. Да си чувала нещо?

Тя поклаща глава.

— Госпожата обаче я чете! — Госпожа Лу Ан е в групата по бридж на госпожа Лийфолт. Госпожа Лу Ан беше много добра към Лувиния, когато Робърт пострада. Тръгваме по пътеката между щандовете с кошници в ръце. Покрай рафта с бисквитите вървят две бели дами. Струват ми се познати, но не знам как се казват. Когато се разминаваме с тях, те млъкват и ни поглеждат. Интересно е, че не се усмихват.