Кэтрин Стокетт - Слугинята

Госпожа Лийфолт се връща бързо в дневната и сяда на дивана, но в момента дават реклама. Задушавам се. Какво става? Досега никога не сме гледали телевизия заедно. И точно днес намери да се курдиса пред екрана, като че ли я дават нея! Изведнъж рекламата на сапун „Дайъл“ свършва. И се появява господин Денис с книгата ми в ръка! Бялата птица изглежда огромна. Той вдига книгата и потупва с пръст думата „Анонимен“.

За две секунди се чувствам по-горда, отколкото уплашена. Искам да извикам: „Това е моята книга! Показват книгата ми по телевизията!“ Но трябва да кротувам, все едно онова, което дават, ми е скучно. Едва дишам!

— … със заглавие „Слугинята“, която съдържа разкази на прислужници от Мисисипи…

— О, как ми се иска Хили да си беше вкъщи! На кого мога да се обадя? Виж с какви сладки обувки е, обзалагам се, че си ги е купила от „Папагало“.

„Моля ви, млъкнете!“ Протягам се и усилвам малко, но в следващия миг вече съжалявам. Ами ако заговорят за нея? Дали госпожа Лийфолт ще познае собствения си живот?

— … прочетох я снощи, а сега я чете и съпругата ми… — Господин Денис говори, все едно е ръководител на търг, смее се, повдига вежди, сочи книгата — … и е наистина забележителна. И бих казал, доста поучителна. Използвали са измислено име за града — Найсвил, Мисисипи, но кой знае? — Той слага ръка пред устата си и прошепва много силно: — Може да е Джаксън!

„Моля?“

— Не твърдя, че става дума за Джаксън, може да е всяко друго място, но за всеки случай си купете книгата и се уверете, че в нея не пише за вас! Ха-ха-ха-ха…

Замръзвам, кожата по врата ми настръхва. В книгата няма нищо, по което да се разбере, че става въпрос за Джаксън. Господин Денис, кажете пак, че може да е за всяко друго място! Гледам как госпожа Лийфолт се усмихва на приятелката си по телевизията, все едно глупачката може да я види, господин Денис се смее и говори, но лицето на онази колежка от университета — госпожа Джолийн — е червено като светофар.

— … позор за Юга! Позор за добрите жени от Юга, които цял живот се грижат за прислугата си! Аз лично се отнасям с прислужницата си като с част от семейството, както правят и всичките ми приятелки…

— Защо се мръщи така по телевизията? — изстенва госпожа Лийфолт срещу телевизора. — Джолийн! — Тя се навежда напред и почуква с пръст по челото на госпожа Джолийн. — Не се мръщи! Така не изглеждаш сладка!

— Джолийн, прочете ли финала? За пая? Ако моята прислужница Беси Мей е пред телевизора сега, Беси Мей, гледам по съвсем нов начин на работата, която вършиш всеки ден. И занапред ще пропускам шоколадовия пай! Ха-ха-ха…

Но госпожа Джолийн държи книгата, все едно иска да я изгори:

— Не купувайте тази книга! Жени от Джаксън, не подпомагайте тези клевети с изкараните от съпрузите ви с пот на чело…

— А? — пита госпожа Лийфолт господин Денис.

И тогава хоп — пускат рекламата на „Тайд“.

— За какво говорят? — пита ме госпожа Лийфолт.

Не отговарям. Сърцето ми тупти силно.

— Приятелката ми Джолийн държеше някаква книга.

— Да, госпожо.

— Как се казваше? „Слугинята“ или нещо подобно?

Притискам ютията в яката на ризата на господин Райли. Трябва да се обадя на Мини, на госпожица Скийтър, и да проверя дали са гледали. Но госпожа Лийфолт стои и чака да й отговоря, а аз знам, че няма да се откаже. Никога не се отказва.

— Не чух ли да споменават Джаксън? — пита тя. Не вдигам очи от ютията. — Стори ми се, че споменаха Джаксън. Но защо не искат да си я купуваме?

Ръцете ми треперят. Как можа да се случи това? Продължавам да гладя и се опитвам да изправя смачканите гънки. Миг по-късно рекламата на „Тайд“ свършва и пак се появява Денис Джеймс с книга в ръка, и госпожа Джолийн, все още почервеняла от яд.

— Това е всичко за днес — казва той, — но не забравяйте да си купите „Малкият голям човек“ и „Слугинята“ от нашия спонсор — книжарницата на улица „Стейт“. Проверете сами дали става въпрос за Джаксън! — После пускат музиката и той се провиква: — Приятен ден, Мисисипи!

Госпожа Лийфолт ме поглежда и казва:

— Видя ли това? Нали ти казах, че книгата е за Джаксън! — И пет минути по-късно тя се запътва към книжарницата, за да си купи книгата, в която разказвам за нея.

След предаването „Хората говорят“ грабвам дистанционното и изключвам телевизора. Ще започне сериалът ми, но не ме е грижа. Доктор Стронг и госпожа Джулия днес ще трябва да светуват без мен. Иде ми да се обадя на Денис Джеймс по телефона и да го питам: „За кого се мислите, та дрънкате такива лъжи? Не можете да разправяте на целия град, че книгата ни е за Джаксън! Не знаете за кой град е написана!“ Ще ви кажа какво иска този глупак. Ще му се книгата да е за Джаксън. Ще му се Джаксън, Мисисипи, да беше достатъчно интересно място, че да напишат цяла книга за него, и макар наистина да е за Джаксън… е, той няма как да знае това. Втурвам се в кухнята и се обаждам на Ейбълийн, но и след втория ми опит линията още дава заето. Затварям. В дневната включвам ютията, дръпвам бялата риза на господин Джони от коша. За хиляден път започвам да се чудя какво ще стане, когато госпожа Хили прочете последната глава. Надявам се скоро да се заеме за работа и да започне да разправя на хората, че не става въпрос за нашия град. И цял следобед да повтаря на госпожа Силия да ме уволни, тя няма да го направи. Омразата към госпожа Хили е единственото общо между мен и тази луда жена. Но не знам какво ще прави госпожа Хили, след като веднъж се провали. Това ще се превърне във война само между мен и госпожата. Няма да засегне другите.