Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Мини, ще ми донесеш ли чаша вода, ако обичаш? — казва той, а мен ме спохожда лошо предчувствие.

Донасям му водата. Когато оставям чашата върху една салфетка, господин Джони става. Поглежда ме дълго и изпитателно. Боже, започва се.

— Казах му за бебето — прошепва госпожа Силия. — За всичките бебета.

— Мини, щях да я изгубя, ако не беше ти — казва той и ме хваща за ръцете. — Слава Богу, че си била тук.

Поглеждам към госпожа Силия, но погледът й е празен. Вече знам какво й е казал докторът. Разбирам, че тя никога няма да може да роди живо бебе. Господин Джони стисва ръцете ми, а после отива до нея. Пада на колене и поставя глава в скута й. Тя започва да го гали по косата.

— Не си тръгвай. Не ме напускай, Силия — изплаква той.

— Кажи й, Джони, кажи на Мини какво ми каза.

Господин Джони вдига глава. Косата му е разчорлена и той ме поглежда.

— Мини, при нас винаги ще имаш работа. Ако искаш, можеш да останеш тук до края на живота си.

— Благодаря ви, господине — казвам аз напълно искрено. Това са най-хубавите думи, които можех да чуя днес. Тръгвам към вратата, но госпожа Силия казва тихичко:

— Ще останеш ли малко тук, Мини?

И аз се облягам на шкафа, защото бебето вече ми натежава. Чудя се как така аз имам толкова много деца, а тя нито едно. Той плаче. Тя плаче. Стоим като трима глупаци и плачем насред трапезарията.

— Сериозно ти говоря — казвам на Лирой в кухнята два дни след това. — Натискаш копчето и каналът се сменя. Даже не трябва да ставаш от стола. Лирой не вдига очи от вестника.

— Това са глупости, Мини.

— И госпожа Силия го има, нарича се дистанционно. Кутия, голяма колкото половин самун хляб.

Лирой поклаща глава.

— Бели мързеливци. Не могат даже да мръднат и да завъртят копчето.

— Предполагам, че скоро хората ще полетят и до Луната — казвам аз. Даже не се усещам какво говоря. Отново се ослушвам за писъка. Кога онази жена ще прочете книгата?

— Какво има за вечеря? — пита Лирой.

— Да, мамо, какво ще ядем? — обажда се Киндра.

Чувам, че на алеята спира кола. Ослушвам се и изпускам лъжицата в тенджерата с боба.

— Пшеничена каша.

— Няма да ям пшеничена каша за вечеря! — заявява Лирой.

— Нали това закусвахме! — оплаква се Киндра.

— Искам да кажа… шунка. И боб. — Отивам и затварям с трясък задната врата, и пускам резето. Пак поглеждам през прозореца. Колата излиза на заден ход. Някой просто е обърнал пред къщи. Лирой става и отваря задната врата.

— Тук е адски горещо! — Идва при мен до печката. — Какво ти става? — навежда се той на около два сантиметра от лицето ми.

— Нищо — отстъпвам аз крачка назад. Обикновено не ме закача, докато съм бременна.

Но той се приближава още повече. Стисва силно ръката ми.

— Какво си направила този път?

— Н-нищо — отвръщам аз. — Просто съм уморена.

Той ме стисва още по-здраво. Ръката ми пламва.

— Никога не се уморяваш. Не и преди деветия месец.

— Нищо не съм направила, Лирой. Отиди да седнеш и ме остави да сготвя вечерята.

Той ме пуска, но продължава да ме гледа. Не мога да го погледна в очите.

Всеки път, когато госпожа Лийфолт излезе на пазар или в двора, и дори когато влезе в банята, поглеждам към нощното й шкафче, където държи книгата. Правя се, че бърша прах, но всъщност проверявам дали показалецът от презвитерианската Библия е мръднал по-навътре между страниците. Чете я вече пети ден, а когато днес отворих на мястото, до което е стигнала, видях, че е на Първа глава, четиринайсета страница. Остават й двеста трийсет и пет страници. Божке, колко бавно чете! И въпреки това ми се иска да й кажа: „Четете за госпожица Скийтър, не виждате ли? Как я е отгледала Константин“. — И се страхувам до смърт, но ми се ще да й река: „Четете, госпожо, защото Втора глава е за вас.“

Подскачам като заек, като гледам тази книга в къщата. Цяла седмица ходя наоколо на пръсти. Веднъж малкото човече се приближи отзад и ме пипна по крака, а аз само дето не подскочих до тавана. Особено в четвъртък, когато идва госпожа Хили. Двете сядат на масата в трапезарията и се занимават с нещо за благотворителния бал. От време на време вдигат очи и с усмивка ме молят да им занеса сандвич с майонеза или студен чай. Госпожа Хили два пъти идва в кухнята и се обажда на прислужницата си Ърнестин.

— Накисна ли роклята на Хедър, както ти казах? Аха, а почисти ли прахта от леглото с балдахина? Не си, значи, добре тогава, отиди и го направи веднага!