Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Извинете — казвам аз и ги подминавам. Не сме се отдалечили и на няколко крачки, когато чувам едната да казва: — Това е негърката, която прислужва на Елизабет…

Покрай нас минава с дрънчене една количка и заглушава думите й.

— Убедена съм, че си права — отвръща другата. — Обзалагам се, че е тя…

С Лувиния продължаваме нататък мълчаливо и не смеем да погледнем встрани. Кожата по врата ми настръхва, докато слушам как тези жени се отдалечават на високите си токчета. Знам, че Лувиния е чула по-ясно какво си казват, защото има слух на десет години по-млада от мен жена. В края на реда тръгваме в различни посоки, но после се обръщаме и се споглеждаме.

„Правилно ли чух?“, питам я с поглед аз.

„Да“, отвръща Лувиния.

„Моля ви, госпожо Хили, прочетете я. Прочетете я светкавично.“

Минава още един ден, а аз продължавам да чувам в главата си гласа на госпожа Хили да изрича думите, да чете редовете. Не я чувам обаче да пищи. Още не. Но и това наближава. Ейбълийн ми каза за онези бели жени в „Джитни“ вчера, но оттогава не сме чували нищо друго. Продължавам да изпускам разни неща, тази вечер счупих и последната си мерителна чаша, а Лирой ме гледа, все едно знае. В момента пие кафе на масата, а децата са се пръснали из цялата кухня и си вършат задълженията. Подскачам, когато виждам Ейбълийн да стои на вратата. Тя слага пръст пред устните си и ми кимва. После изчезва.

— Киндра, сложи чиниите, Шугар, гледай боба, Фелиша, дай на татко си да се подпише на онова контролно. Мама трябва да излезе малко на въздух — казвам аз и изчезвам през задната врата.

Ейбълийн ме чака отстрани на къщата, облечена с бялата си униформа.

— Какво е станало? — питам я аз. Чувам как вътре Лирой изкрещява: „Двойка?“ Той не посяга на децата. Крещи им, но така трябва да правят бащите.

— Едноръката Ърнестин се обади и рече, че госпожа Хили разправя из целия град за кого пише в книгата. Кара белите дами да уволняват прислужниците си, а даже не е познала за кого пише наистина! — Ейбълийн е толкова разстроена, че цялата трепери. В ръцете си усуква една кърпичка като въже. Обзалагам се, че дори не осъзнава, че е донесла дотук платнена салфетка. — За кого разправя, че пише в книгата? — Казала на госпожа Синклер да уволни Анабел. И госпожа Синклер я уволнила, а после й взела ключовете от колата, защото й била заела половината пари, с които я е купила. Анабел й била върнала почти всичко, но тя въпреки това й взела колата. — Тази вещица! — прошепвам аз през зъби.

— Това не е всичко, Мини.

Чувам стъпки в кухнята.

— Побързай, преди Лирой да ни хване как си шушнем.

— Госпожа Хили рекла на госпожа Лу Ан: „И твоята Лувиния е тук. Знам, че е тя, и трябва да я уволниш. Трябва да пратиш тази чернилка в затвора.“

— Но Лувиния не е казала нито една лоша дума за госпожа Лу Ан! — отвръщам аз. — А тя трябва да се грижи и за Робърт! Какво е казала госпожа Лу Ан?

Ейбълийн прехапва устни. Поклаща глава и по лицето й започват да се стичат сълзи.

— Рекла… че ще си помисли.

— За кое? За уволнението или за затвора? Ейбълийн свива рамене: — Предполагам, че и за двете.

— Боже Господи! — отвръщам аз и ми идва да ритна нещо. Или по-точно някого.

— Мини, ами ако госпожа Хили не прочете книгата докрай? — Не знам, Ейбълийн. Просто не знам.

Ейбълийн хвърля поглед към вратата и вижда, че Лирой ни наблюдава през мрежата против насекоми. Стои там мълчаливо, докато с Ейбълийн се сбогуваме и аз влизам вътре.

В пет часа същата сутрин Лирой се тръшва на леглото до мен. Събуждам се от изскърцването на пружините и вонята на алкохол. Стисвам зъби и се моля той да не започне някоя караница. Прекалено съм уморена да споря. Не че иначе спях добре, тъй като се тревожех за новините, които ми съобщи Ейбълийн. За госпожа Хили Лувиния ще е просто поредният ключ от затворническа килия на вещерския й колан. Лирой се върти и се мята, без да помисли за бременната си жена, която се опитва да заспи. Когато глупакът най-накрая се намества, прошепва:

— Каква е голямата тайна, Мини?

Усещам, че ме наблюдава, усещам вонящия му на алкохол дъх по рамото си. Не помръдвам.

— Знаеш, че ще разбера — изсъсква той. — Винаги разбирам.

След около десет секунди започва да диша по-бавно, почти недоловимо и мята ръка върху мен. „Благодаря ти за това бебе“, мисля си аз. Защото само това ме спасява — бебето в корема ми. Това е грозната истина. Лежа със стиснати зъби и се чудя, тревожа се. Лирой е намислил нещо. И Бог знае само какво ще ми се случи, ако разбере. Той знае за книгата, всички знаят, само че не е наясно, че и жена му участва в нея. Хората сигурно си мислят, че не ми пука дали ще разбере. Мислят си, че едрата, силна Мини може да се защитава. Но не знаят в какво жалко мекотело се превръщам, когато Лирой ме бие. Страхувам се да му отвърна. Страх ме е, че тогава ще ме напусне. Знам, че звучи налудничаво, и страшно се ядосвам на себе си, че съм толкова слаба! Как мога да обичам мъж, който ме бие до посиняване? Защо обичам един проклет пияница? Веднъж го попитах: