Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Майко — бях се обърнала към нея, удивена как не го е забелязала, след като той си тръгна след вечерята. — Той е… — Но замълчах. Вместо това я потупах по ръката. — Той каза, че не съм негов тип.

Сега бързам да си тръгна от аптеката, преди да влезе някой познат. Вече трябваше да съм свикнала с изолацията, но не съм. Липсват ми приятелките. Не Хили, но понякога Елизабет, старата мила Елизабет от гимназията. Стана ми още по-тежко, след като завърших книгата и вече не можех да ходя при Ейбълийн. Решихме, че е прекалено рисковано. Липсват ми дните, когато ходех у тях, но най-много ми липсват разговорите с нея. През няколко дни се чувам с Ейбълийн по телефона, но не е същото, като да седя у тях. Когато тя ми съобщава какво се случва из града, се моля от цялата работа да излезе нещо добро. Но засега няма надежда. Момичетата само клюкарстват и приемат книгата за някаква игра, в която се опитват да познаят кой кой е, а Хили обвинява грешните хора. Аз лично убедих чернокожите прислужници, че няма да ни разкрият, и аз нося отговорност за това.

Камбанката над вратата иззвънява. Вдигам очи и виждам да влизат Елизабет и Лу Ан Темпълтън. Промъквам се при щанда за козметични кремове с надеждата да не ме видят. Но после надзъртам над рафтовете. Двете отиват към щанда със закуски, хванати под ръка като ученички. Лу Ан както обикновено е с дълги ръкави въпреки лятната жега и се усмихва. Интересно дали знае, че в книгата пише за нея? Елизабет е тупирала косата около челото си, а тилът й е покрит с шал — жълтия шал, който й подарих за двайсет и първия й рожден ден. Изчаквам минутка и ми става странно да ги гледам така, след като знам толкова много неща за тях. Снощи Ейбълийн ми каза, че Елизабет е стигнала до десета глава, а още няма ни най-малка представа, че чете за себе си и приятелките си.

— Скийтър — обажда се господин Робъртс от гишето. — Лекарството на майка ти е готово.

Отивам в предната част на магазина и се налага да мина покрай Елизабет и Лу Ан, седнали при закуските. Те са с гръб към мен, но в огледалото виждам смръщените им погледи. В същия миг двете свеждат очи. Плащам лекарството и кремовете за майка и се промъквам обратно покрай щандовете. Тъкмо когато се опитвам да избягам през страничния вход на магазина, Лу Ан Темпълтън се появява иззад щанда с четки за коса.

— Скийтър, може ли за минутка?

Примигвам изненадано. От осем месеца никой не ме е питал дали имам секунда, да не говорим за минута.

— Хм, да, разбира се — казвам аз предпазливо.

Лу Ан хвърля поглед през прозореца и виждам, че Елизабет е навън и върви към колата си с млечен шейк в ръка. Лу Ан ми прави знак да отида при нея до шампоаните и праховете за пране.

— Надявам се, че майка ти продължава да се оправя — казва Лу Ан. Усмивката й не е лъчезарна както обикновено. Тя подръпва дългия ръкав на роклята си, макар челото й да е покрито с пот.

— Добре е. Още е… в ремисия.

— Радвам се. — Тя кимва и двете се гледаме неловко. Лу Ан си поема дълбоко въздух. — Знам, че отдавна не сме си говорили — казва тя тихичко, — но мисля, че трябва да знаеш какво говори Хили. Твърди, че ти си написала книгата за… прислужниците.

— Чух, че тази книга е от анонимен автор — отговарям бързо аз, без дори да съм сигурна, че трябва да се правя, че не съм я чела. Защото всички в града вече са си я купили. В книжарниците е изчерпана, а в библиотеката има списък с чакащи за два месеца напред.

Лу Ан вдига ръка, все едно ми прави знак да спра.

— Не искам да знам дали е вярно. Но Хили… — Тя пристъпва крачка напред. — Хили Холбрук ми се обади онзи ден и ми каза да уволня прислужницата си Лувиния. — Тя стисва устни и поклаща глава.

Стаявам дъх. Моля те, моля те, не ми казвай, че си я уволнила.

Лу Ан ме поглежда в очите и казва:

— Скийтър, Лувиния… понякога е единствената причина да ставам сутрин. Не отговарям. Може би това е капан, заложен от Хили. — Сигурна съм, че ме мислиш просто за някаква глупачка… защото се съгласявам с всичко, което Хили казва. — Очите й се насълзяват. Устните й треперят. — Лекарите искат да отида в Мемфис за… лечение с електрошок… — Тя закрива лице с длани, но сълзите се процеждат през пръстите й. — Заради депресията и… опитите… — прошепва тя.

Поглеждам към дългите й ръкави и се чудя какво точно крие под тях. Надявам се да не е, каквото си мисля, но потръпвам.

— Хенри, разбира се, казва или да се стегна, или да си стягам багажа. — Тя прави опит за усмивка, която бързо избледнява и в очите й пак се чете тъга. — Скийтър, Лувиния е най-смелият човек, когото познавам. Въпреки всичките си проблеми, ми отделя време и разговаря с мен. Помага ми да преживявам дните. Когато прочетох какво е написала за мен, как съм й помогнала с внука й… не бях изпитвала подобна признателност през живота си. Не бях се чувствала така добре от месеци.