Кэтрин Стокетт - Слугинята

— На кого ръкопляскаме? — питам аз Рейчъл Джонсън. Тя е съпругата на преподобния.

Тя се разсмива и стаята утихва. Рейчъл се навежда към мен.

— Скъпа, пляскаме на теб! — А после изважда книгата от чантата си.

Оглеждам се и виждам, че всички я държат в ръцете си. Тук са всички важни църковни служители. Преподобният Джоунс идва при мен.

— Ейбълийн, това е важен миг за теб и за църквата.

— Сигурно сте изкупили цялата книжарница — казвам аз и всички се засмиват любезно.

— Искаме да знаеш, че заради твоята безопасност това е единственият път, в който църквата ще отбележи заслугата ти. Знам, че за книгата са помогнали много хора, но разбрах, че без теб тя нямаше да съществува.

Поглеждам усмихнато Мини и виждам, че и тя е знаела.

— Из цялото ни паство и общност беше разпространено мълчаливо послание, че ако някой знае чия история е в книгата или кой я е написал, това няма да се обсъжда. Освен тази вечер. Съжалявам — той поклаща глава с усмивка, — но нямаше как да не отбележим по някакъв начин това събитие. — Той ми подава книгата. — Знаем, че не си могла да напишеш името си, затова ние ти написахме нашите.

Разгръщам корицата и виждам не трийсет или четирийсет, а стотици имена, може би петстотин, на първите страници, на последните страници, в полетата. Там са имената на всички хора от моята църква, както и от други църкви. О, как само се разревавам в този миг! Сякаш две години работа, опити и надежди излизат наяве наведнъж.

След това всички се подреждат и минават да ме прегърнат един по един. Казват ми, че съм смела. Аз им викам, че има още много смели хора. Не обичам да съм център на внимание, но съм им признателна, че не споменават други имена. Не искам да си навлекат неприятности. Струва ми се, че не знаят дори и за участието на Мини.

— Възможно е да ти предстоят трудности — казва ми преподобният Джонсън. — Ако се стигне до нещо подобно, църквата ще ти помогне във всяко едно отношение.

Плача ли, плача, застанала там пред всички. Поглеждам към Мини, която се смее. Интересно как хората показват чувствата си по различен начин. Чудя се какво ли би направила госпожица Скийтър, ако беше тук, и това малко ме натъжава. Знам, че никой в града няма да подпише книга за нея и да й каже, че е смела. Никой няма да й обещае да се застъпи за нея. И тогава преподобният ми подава кутия, увита в бяла хартия, завързана със светлосиня панделка, в същите цветове като книгата. Той поставя ръка върху нея като за благословия.

— Тази е за бялата дама. Кажи й, че я обичаме като част от нашето семейство.

В четвъртък се събуждам с първия слънчев лъч и отивам на работа по-рано. Днес е голям ден. Свършвам бързо работата си в кухнята. Става един часът и се приготвям да гладя пред телевизора на госпожа Лийфолт, включен на Канал 3. Малкото човече спи, а Мей Мобли е на училище. Опитвам се да изгладя няколко плисета, но ги изкривявам. Напръсквам ги с вода и започвам отначало, ядосвам се и се мръщя.

Накрая става време. На екрана се показва Денис Джеймс. Започва да ни разказва за какво ще говори днес. Черната му коса е толкова напръскана с лак, че и косъм не помръдва. Той е най-бързо говорещият южняк, когото съм чувала. С гласа си ме кара да се чувствам, все едно съм на скоростно влакче. Толкова съм нервна, че имам чувството, че ще повърна върху неделния костюм на господин Райли.

— … и в края на предаването ще представим рубриката за книги.

След рекламите той говори за обзаведената като джунгла стая в имението на Елвис Пресли. После казва нещо за новата магистрала 55, която ще строят през Джаксън и ще стига чак до Ню Орлиънс. И тогава, в 1:22 часа, една жена на име Джолийн Френч сяда до него. Тя казва, че е местният литературен критик.

В същия миг госпожа Лийфолт се прибира. Нагласила се е с дрехите за срещата на женската организация и дотропва с шумните си токчета право в дневната.

— Толкова съм щастлива, че жегите преминаха, че ми идва да заскачам от радост — казва тя.

Господин Денис бърбори нещо за някаква книга, наречена „Малкият голям човек“. Опитвам се да се съглася с нея, но изведнъж имам чувството, че лицето ми се сковава.

— Аз… ще взема да го изключа. — Не, не го изключвай! — казва госпожа Лийфолт. — Дават Джолийн Френч! Най-добре да се обадя да кажа на Хили. Тя изтраква с токчетата до кухнята и разменя няколко думи по телефона с третата прислужница на госпожа Хили за последния месец. Ърнестин има само една ръка. Изборът на госпожа Хили става все по-малък. — Ърнестин, обажда се госпожа Елизабет… О, така ли? Добре, тогава, щом се прибере, й кажи веднага, че по телевизията дават една от колежките ни от университета… Точно така, благодаря ти.