Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Тя съсипва двора! — казва госпожа Лийфолт.

— Ще отида да ги прибера. Ще се погрижа…

— Не можеш да сервираш така с… с… голи крака!

— Казах ви, че…

— Хили ще е тук след пет минути, а виж каква бъркотия направи тя! — изписква госпожата.

Предполагам, че Мей Мобли я е чула през прозореца, защото е замръзнала на място и ни гледа. Усмивката й се стопява. След секунда малката бавно започва да бърше калта от лицето си. Слагам си престилка, защото ще трябва да измия децата с маркуча. После трябва да отида в гаража и да си обуя чорапи. Книгата излиза след четири дни. Нито минута по-рано. Напоследък всички живеем в очакване. Аз, Мини, госпожица Скийтър, всички прислужници, чиито истории са в книгата. Имам чувството, че през последните седем месеца чакаме някаква невидима тенджера с вода да заври. Към третия месец чакане просто престанахме да говорим за това. Защото се вълнувахме твърде много. Но през последните две седмици у мен се преплитат скрита радост и таен ужас, заради което лъскам подовете още по-бавно, а прането на бельо ми се струва като тичане по стръмен хълм. Гладенето на плисетата отнема цяла вечност, но какво да направи човек? Убедени сме, че в началото за книгата няма да се говори. Точно както госпожа Щайн рече на госпожица Скийтър — че книгата няма да стане бестселър и да нямаме големи очаквания.

Госпожица Скийтър казва, че хората може би не подозират нищо, че повечето южняци са „репресирани“. Че дори да усетят нещо, може да не обелят и дума. Ще спотайват дъх и ще чакат всичко да премине, да се разнесе из въздуха. Мини рече:

— Надявам се да спотайва дъх, докато не избухне над целия окръг Хиндс. — Тя има предвид госпожа Хили. Ще ми се Мини да си пожелаваше някаква промяна към по-добро, но Мини си е Мини, непрекъснато.

— Искаш ли закуска, малката? — питам Мей Мобли, когато тя се прибира от училище в четвъртък. Колко е пораснала! Вече е на четири години. Висока е за възрастта си — повечето хора я мислят за пет или шестгодишна. Колкото и да е кльощава майка й, Мей Мобли още е тантуреста. А и косата й не изглежда много добре. Реши да се подстриже сама с ножиците за картон и си представяте какво се получи. Наложи се госпожа Лийфолт да я заведе във фризьорския салон за възрастни, но и там не успяха да направят кой знае какво. Косата й още е къса от едната страна, а отпред почти няма. Приготвям й нещо нискокалорично, защото госпожа Лийфолт ми позволява да й давам само такава храна. Сухари и риба тон или желе, но без сметана. — Какво научи днес? — питам я аз, въпреки че не ходи на истинско училище, а на детска градина. Онзи ден, когато я попитах, тя отвърна:

— За пилигримите. Те дошли тук и не успели да посадят нищо, затова изяли индианците.

Знам, разбира се, че пилигримите не са изяли индианците. Но не това е въпросът. Важното е, че виждам какво влиза в главите на тези деца. Всяка седмица тя все още има урок с Ейбълийн — тайната й история. Когато малкото човече порасне достатъчно, че да слуша, ще му разказвам и на него. Ако тогава още работя тук, разбира се. Но ми се струва, че с малкото човече няма да е същото. Той ме обича, но е див като животинче. Идва и ме прегръща силно за коленете, а после изчезва нанякъде. Но дори да нямам възможност да му разказвам, не ми е много жал. Знам обаче, че съм поставила началото и момченцето, макар още да не може да говори, слуша всичко, което Мей Мобли казва. Днес, когато я попитах какво е научила, Мей Мобли каза с нацупени устни:

— Нищо.

— Харесва ли ти учителката? — попитах я аз.

— Хубава е.

— Добре. И ти си хубава.

— Ти защо си чернокожа, Ейбълийн?

Този въпрос са ми го задавали и някои от другите бели деца. Преди просто се засмивах, но на нея искам да й обясня както трябва.

— Защото Бог ме е направил чернокожа — казах й аз. — По никаква друга причина.

— Госпожица Тейлър казва, че чернокожите деца не могат да ходят в моето училище, защото не са достатъчно умни.

Тогава заобиколих масата. Вдигнах брадичката й и пригладих щръкналата й коса.

— Мислиш ли, че аз съм глупава?

— Не — прошепна тя настойчиво, все едно искаше да покаже, че наистина го вярва. Изглежда, съжаляваше, че изобщо го беше казала.

— И какво ти говори това за госпожица Тейлър?

Тя примигна, за да видя, че ме слуша внимателно.

— Означава, че госпожица Тейлър невинаги е права — казах й аз.

Тя обгърна врата ми с ръце и отвърна:

— Ти си по-права от госпожица Тейлър!

Това ме срази. Чашата ми преля. Досега не бях чувала подобни думи.