Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Трябваше да ти кажа — казвам по-скоро на себе си, отколкото на него. — Трябваше да знаеш.

Той ме изучава с поглед няколко секунди.

— Дадох ти дума. Няма да кажа на никого — заявява той и аз му вярвам.

Стюарт може да е всякакъв, но не е лъжец. Той става. Поглежда ме за последен път. После взима пръстена и си тръгва. Същата вечер, след като Стюарт си тръгва, аз обикалям от стая в стая с пресъхнала уста, студено ми е. Когато Стюарт ме напусна първия път, се молех за студ. И сега го получавам.

В полунощ чувам майка да ме вика от спалнята.

— Юджиния, ти ли си?

Тръгвам по коридора. През полуотворената врата виждам, че майка седи в леглото с колосаната си бяла нощница. Косата й е спусната по раменете. Смаяна съм колко красива изглежда. Лампата на задната веранда е включена и образува ореол около цялото й тяло. Тя се усмихва и виждам, че е още със зъбните протези, които доктор Саймън й направи, когато зъбите й започнаха да се развалят от стомашните киселини. Усмивката й е по-бяла дори от снимките от конкурса за красота от девическите й години.

— Мамо, какво да ти донеса? Лошо ли ти е?

— Ела тук, Юджиния. Искам да ти кажа нещо.

Приближавам се тихо. До нея татко спи, увит като пашкул. И си мисля, че мога да й представя една по-хубава версия за случилото се тази вечер. Знаем, че остава много малко време. Мога да я зарадвам през последните й дни, като се преструвам, че ще има сватба.

— И аз имам да ти кажа нещо — казвам й аз.

— Нима? Кажи ти първа.

— Стюарт ми предложи брак — отвръщам с фалшива усмивка. А после изпадам в паника, защото се сещам, че ще поиска да види пръстена.

— Знам — казва тя.

— Знаеш ли? Тя кимва:

— Разбира се. Преди две седмици той дойде и поиска ръката ти от нас с баща ти.

Преди две седмици? Едва не се разсмивам. Разбира се, че майка първа ще разбере нещо толкова важно. Доволна съм, че е разполагала с достатъчно време да се порадва на новината.

— И аз искам да ти кажа нещо — продължава тя.

Сиянието около майка е неземно, фосфоресциращо. От лампата на верандата е, но се чудя защо преди не съм го забелязвала. Тя хваща дланта ми във въздуха със здравата хватка на майка, която държи ръката на току-що сгодената си дъщеря. Татко се размърдва, а после сяда в леглото.

— Какво има? — пита със затаен дъх той. — Лошо ли ти е?

— Не, Карлтън. Добре съм. Нали ти казах. Той кимва унесено, затваря очи и заспива още преди да е положил глава на възглавницата.

— Каква е твоята новина, мамо?

— С татко ти говорихме надълго и нашироко и взехме решение.

— О, Боже — въздъхвам аз. Представям си как го е обяснила на Стюарт, когато е поискал ръката ми. — За попечителския фонд ли?

— Не, не е това — отвръща тя, а аз си мисля: „Тогава сигурно е нещо за сватбата.“

Изведнъж ме пробожда тъга, че майка няма да може да организира сватбата ми, не само защото ще е мъртва, а и защото няма да има сватба. И въпреки това изпитвам ужасяващо облекчение, че няма да се налага да й обяснявам.

— Знам, че си забелязала, че се чувствам по-добре през последните няколко седмици — казва тя. — И знам, че според доктор Нийл това е някакъв последен прилив на сили, някаква глупава… — Тя започва да кашля и слабото й тяло се превива като раковина. Подавам й кърпичка, а тя се мръщи и попива устата си. — Но както ти казах, взех решение.

Кимвам и я слушам със също толкова затаен дъх, колкото баща ми преди малко.

— Реших да не умирам.

— О, мамо. Боже, моля те…

— Твърде късно е — казва тя и махва с ръка. — Взех решение и точка по въпроса.

Тя плъзга дланите си една в друга, все едно изхвърля рака. Гледам я как седи изправена и порядъчна с нощницата си, с ореола от светлина, сияещ около косата й, и няма как да не обърна очи с досада. Колко глупаво от моя страна. Разбира се, че майка ще се инати и по повод смъртта си, както за всяко друго нещо в живота си.

Датата е 18-и януари 1964 г., петък. Облякла съм черната си рокля с обло деколте. Ноктите ми са изгризани. Струва ми се, че ще помня всяка подробност от този ден така, както хората казват, че помнят какъв сандвич са яли или коя песен е звучала по радиото, когато са разбрали, че Кенеди е мъртъв. Влизам във вече така познатото ми място — кухнята на Ейбълийн. Навън е тъмно и светлината от жълтата електрическа крушка ме заслепява. Поглеждам Мини и тя поглежда към мен. Ейбълийн застава между нас като преграда.

— „Харпър & Роу“ — казвам им аз — ще я издадат!

Настъпва пълна тишина. Дори мухите спират да бръмчат.