Кэтрин Стокетт - Слугинята

— Разбирам как хората възприемат тази случка, защо мислят, че се занимаваш с разни либерални бъркотии.

— Откъде знаеш с какво се занимавам? — Познавам те, Скийтър — казва той меко. — Прекалено умна си, за да се забъркаш в нещо подобно. И им го казах. Кимвам, опитвам се да се усмихна. Макар да си мисли, че ме „познава“, няма как да не ми стане приятно, че някой си е направил труда да се застъпи за мен. — Не е нужно да повдигаме пак този въпрос — казва той. — Просто исках да знаеш. Това е всичко.

В събота вечерта пожелавам лека нощ на майка. Облякла съм дълго палто, за да не види какво нося отдолу. Не включвам лампата, за да не ми направи забележка за прическата. В здравословното й състояние няма съществена промяна. Не изглежда да се влошава — не е започнала пак да повръща, — но кожата й още е сивкавобяла. Косата й започва да пада. Хващам ръцете й, погалвам я по бузата.

— Татко, ще ми се обадиш в ресторанта, ако имаш нужда от мен, нали? — Да, Скийтър. Отиди да се разведриш. Качвам се в колата на Стюарт и той ме води на вечеря в „Робърт Лий“. Ресторантът е пълен с вечерни рокли, червени рози, потракване на сребърни прибори. Във въздуха се долавя вълнение, усещането, че всичко пак потръгва нормално след смъртта на президента Кенеди. 1964 г. е, нова година, ново начало. От околните маси непрекъснато ни хвърлят погледи.

— Изглеждаш… различна — казва Стюарт. Виждам, че цяла вечер иска да каже това и изглежда по-скоро объркан, отколкото впечатлен. — Тази рокля е толкова… къса. Кимвам и отмятам коса. Както преди ми я отмяташе той. Тази сутрин казах на майка, че ще ходя по магазините. Тя обаче изглеждаше толкова уморена и аз бързо размислих: — Може би не бива да излизам. Но вече бях изрекла думите. Майка ме накара да й занеса чековата книжка. Когато се върнах, тя откъсна непопълнен чек и ми връчи банкнота от сто долара, която извади сгъната от страничното отделение на портмонето си. Като че ли само думата „магазини“ я накара да се почувства по-добре.

— Недей да жалиш средства. И никакви памучни панталони! Помоли госпожа Лавол непременно да ти помогне — майка облегна глава на възглавницата. — Тя знае как трябва да се обличат младите момичета.

Но аз не можех да понеса мисълта за сбръчканите ръце на госпожа Лавол по тялото ми, за разнасящия се от нея мирис на кафе и нафталин. Минах през центъра на града, излязох на магистрала 51 и тръгнах към Ню Орлиънс. Карах, обзета от угризения, че оставям майка за толкова дълго, тъй като знаех, че доктор Нийл трябваше да дойде следобед и татко ще остане у дома с нея цял ден.

Три часа по-късно влязох в универсалния магазин „Мезон Бланш“ на улица „Канал“. Бях ходила там безброй пъти с майка и два пъти с Елизабет и Хили, но останах като хипнотизирана от белите мраморни подове, километричните редове от шапки и ръкавици, напудрените жени, които изглеждаха толкова щастливи, толкова здрави. Преди дори да се обърна към някого за помощ, един слаб мъж каза:

— Последвайте ме, на горния етаж има всичко, от което се нуждаете. — И ме качи с един асансьор до третия етаж в зала с надпис „Модерно дамско облекло“.

— Какво е това? — попитах аз. Вътре имаше десетина жени, звучеше рокендрол, разнасяха се чаши с шампанско под ярките лампи.

— Емилио Пучи, скъпи, най-накрая!

— Той се отдръпна от мен и каза:

— Не сте ли тук за ревюто? Имате покана, нали?

— Хм, някъде тук е — казах аз, но той загуби интерес, докато аз се правех, че търся поканата в чантата си. Навсякъде около мен имаше дрехи, които сякаш бяха пуснали корени и бяха разцъфнали върху закачалките. Помислих си за госпожа Лавол и ме напуши смях. Тук нямаше костюми с шарките на великденски яйца. Цветя! Едри ярки райета! И рокли, които разкриваха няколко сантиметра от бедрото! Всичко беше нажежено, прекрасно и зашеметяващо. Този Емилио Пучи сигурно бърка в контакта всяка сутрин. С празния чек си купих толкова дрехи, че напълних задната седалка на кадилака. След това на улица „Магъзин“ платих четирийсет и пет долара, за да ми изсветлят, подстрижат и изправят косата. През зимата беше пораснала доста и бе добила цвят на мръсна съдомиялна. В четири часа вече минавах по моста над езерото Пончартрен, по радиото звучеше група на име Ролинг Стоунс, а вятърът развяваше лъскавата ми права коса и си помислих: „Тази вечер ще сваля бронята и ще се наслаждавам на компанията на Стюарт както преди.“

Със Стюарт хапваме от телешкото филе „Шатобриан“, усмихваме се, говорим си. Той поглежда към другите маси, казва по нещо за хората, които познава. Но никой не идва да ни поздрави.